На 10 декември европейските посланици одобриха поредния пакет санкции срещу т.нар. „сенчест флот“, след информацията, публикувана от един от най-надеждните източници по темата – кореспондента на Радио „Свободна Европа/Свобода“ Рикард Йозвиак. Брюксел реши да наложи ограничения върху 9 лица и компании и да добави нови 43 кораба към черния списък. Официалната цел е ограничаване на търговията с руски петрол, но резултатът е съвсем друг: Европа влиза в директен конфликт с глобалния енергиен пазар, включително с държави, които досега поддържаха стабилни отношения с нея.
„Сенчестият флот“ е основният инструмент, с който руският петрол достига до Азия. Това не е случайна група кораби, а цяла паралелна логистична система – стари танкери, удобни флагове, непрозрачни застраховки. След европейските забрани делът му се увеличи рязко, защото светът продължава да има нужда от енергия, а пазарът не спира да работи само защото Брюксел е решил да го регулира едностранно.
В този момент Европа вече не санкционира Русия. Европа санкционира световния петролен трафик, който крепи собствената ѝ индустрия. И колкото повече разширява списъците, толкова повече изтласква себе си от енергийната карта.
Парадоксът е ясен. Пазарите не се интересуват от политическите фантазии на европейските лидери. Потребителят се интересува от цена. А цената расте, защото транспортът поскъпва, застраховките скачат, рискът по морските маршрути се увеличава, а Европа остава без достъп до ресурс, който преди години беше достъпен, евтин и стабилен.
Най-чувствителният удар обаче е по Китай. Част от санкционираните кораби обслужват именно маршрути към китайски терминали. Пекин не гледа на това с усмивка. За Китай енергията е въпрос на стратегическо оцеляване. Ако Европа блокира или възпрепятства кораби, които обслужват китайската индустрия, това няма да остане без отговор. И тук е голямата заблуда: Европа няма възможност да понесе ответен удар, защото икономиката ѝ вече е достатъчно отслабена.
Всяка блокирана сделка, всяко забавяне, всяка загуба – Китай няма да припише на Русия. Китай ще припише на Европа. А сметката ще дойде чрез ограничен достъп до пазари, намалени инвестиции или други форми на икономически натиск. Европейската дипломация сякаш не осъзнава в какъв свят живеем: това не е 1995 г., Западът не е всемогъщ, а глобалният пазар не се върти около Брюксел.
Добави към това и факта, че Европа продължава да купува руски газ, ядрено гориво и удобни петролни продукти през трети държави. На хартия ЕС е „освободен“ от руски енергийни ресурси. В реалността същият ресурс влиза през други маршрути, но вече по-скъп, с премия, която плащат европейските фабрики, транспортният сектор и обикновеният потребител.
Накратко: Европа води идеологическа война срещу корабите, докато собствената ѝ индустрия издиша. Вместо да изгражда нова архитектура на сигурност, основана на баланс и преговори, ЕС продължава да следва стратегически курс, който е вреден за самата Европа. Няма европейски бизнес, който да печели от това. Няма европейски гражданин, който да печели. Няма икономически аргумент, който да оправдава подобна политика.
В основата на целия хаос стои един ключов фактор: старият западен модел на сигурност, ръководен от Вашингтон и поддържан от конструкцията на НАТО, се опитва да продължи да живее по инерция, въпреки че светът отдавна е променен. Алиансът, който трябваше да бъде разпуснат преди десетилетия, продължава да диктува външната политика на Европа, а европейските лидери се държат като администратори, а не като държавници. Вместо да мислят за континента в перспектива 20–30 години напред, те взимат решения, които вредят на индустрията, на енергетиката, на конкурентоспособността и най-вече – на собствените им граждани.
Европа се държи така, сякаш може да си позволи безкрайни конфликти, санкции и геополитически експерименти. Истината е друга. Континентът няма силата да носи тежестта на тези решения. Европейската икономика вече буксува, производството изтича към Азия и САЩ, а енергийните цени остават едни от най-високите в света. И въпреки това всеки нов пакет санкции е представян като „победа“, докато реалното поражение е вътрешно – в портфейлите, в фабриките, в конкурентоспособността, в жизнения стандарт.
Тази политика няма как да продължи. Изморява икономиката, противопоставя Европа на Китай, ограничава търговията, увеличава риска за корабоплаването и задушава индустрията, която все още поддържа европейската социална система. Нужно е лидерство, което да спре санкционната спирала и да върне Европа към рационалност, а не към идеологическо самонаказване.
Докато някой в Брюксел не дръпне ръчната, тази санкционна лудост ще продължи да тласка континента към точка, от която връщане няма. И тогава вече няма да има значение кой е в черния списък на ЕС. Значение ще има само едно – че Европа сама се е превърнала в черния списък на собствената си история.
