От 29 май 2026 г. в България влязоха в сила промени, които на пръв поглед изглеждат технически. Реално обаче засягат почти всеки шофьор.
Контролните точки вече могат да се отнемат не само след наказателно постановление, а и при влезли в сила фишове и електронни фишове, включително при нарушения, установени от автоматизирани системи и камери за контрол на скоростта.
За държавата това е още една стъпка към дигитален контрол и по-бързо санкциониране на опасното шофиране.
За част от гражданите това е още една стъпка към превръщането на администрацията в машина за събиране на глоби.
Новите правила са сериозни. При превишение на скоростта с над 40 км/ч в населено място и над 50 км/ч извън населено място санкцията достига до 18 контролни точки. При повторност се стига до 21 точки, а при системни нарушения до 26 точки. При положение че опитните водачи разполагат с 39 точки, а младите с 26, няколко последователни нарушения вече могат реално да доведат до изчерпване на целия лимит.
На теория това звучи логично. Ако някой системно кара със скорости, които застрашават останалите, санкцията трябва да бъде сериозна.
Спорът започва другаде.
Критиците на промените поставят въпроса дали държавата постепенно не заменя активния контрол с автоматично администриране. Вместо патрули по опасните участъци, проверки на агресивни водачи, контрол върху технически неизправни автомобили и реална превенция, все по-често виждаме камери, електронни фишове и прехвърляне на процедурите към гражданите.
Особено остро стои въпросът при автомобилите, управлявани от друго лице. При камера държавата санкционира собственика, а после той трябва да декларира кой е бил водачът. За част от хората това обръща логиката на правовия ред. Вместо институцията да установява нарушителя, гражданинът започва да участва в доказването.
Друг често поставян въпрос е липсата на модерна дигитална услуга за водачите. През 2026 г. все още няма достатъчно удобна система, през която всеки в реално време да следи наличните си контролни точки, историята на отнеманията и основанията за тях. Ако санкцията става автоматизирана, логично гражданинът очаква и автоматизиран достъп до собствените си данни.
Не липсват и аргументи от другата страна.
Статистиката от години показва, че скоростта остава сред водещите причини за тежки катастрофи. Камерите не спорят, не преценяват и не пропускат нарушители. В държави от Западна Европа автоматизираният контрол е стандарт от десетилетия.
Но има една неудобна тема, която трудно може да бъде избегната.
Безопасното движение не започва и не свършва с глобите.
То започва от пътя. От маркировката. От логичните ограничения. От осветлението. От контрола върху ремонти и некачествена инфраструктура. От премахването на абсурдните знаци и от реалното присъствие на полиция там, където ежедневно има риск.
Камерата наказва последицата.
Държавата трябва да работи и по причината.
