Томас Маси, член на Палатата на представителите на САЩ от Републиканската партия, внесе законопроект за излизане на Америка от Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Конгресменът обяви това публично в социалната мрежа X. Макар подобна инициатива на този етап да няма гарантиран политически резултат, самият факт, че темата вече се поставя открито в американския Конгрес, е достатъчен сигнал, че в САЩ започва сериозен дебат за смисъла, цената и ползите от НАТО.
Именно тук започва истинският проблем за Европа.
В продължение на десетилетия НАТО се представяше като „колективна отбрана“, но на практика алиансът функционираше като структура, чиято реална военна мощ, стратегическо планиране, логистика, разузнаване, ядрено възпиране и глобален капацитет се осигуряваха основно от Съединените щати. Европа участваше политически, морално и декларативно, но военната тежест – в решаващия ѝ вид – беше американска.
Това създаде удобен, но опасен модел. Европейските държави свикнаха да се „греят“ зад НАТО, да говорят от позицията на сила, без реално да поддържат собствена такава. Военните бюджети се свиваха, индустриалният капацитет за отбрана деградираше, а стратегическата автономия беше заменена с увереността, че „Америка е там“. В този контекст Европа започна да използва НАТО не само като отбранителен съюз, а като инструмент за влияние, натиск и диктат – включително в отношенията си с Русия и в цялостната архитектура на сигурността на континента.
Историческият парадокс е очевиден. НАТО оцеля след разпада на Варшавския договор и Съветския съюз – момент, в който логиката на Студената война изчезна. Вместо да се трансформира или да се разпусне, алиансът не само остана, но започна да се разширява на изток, поглъщайки почти цяла Европа. Това разширяване не беше съпроводено с изграждане на нов, устойчив баланс на сигурност, а с нарастваща конфронтация, при която Европа разчиташе, че Америка винаги ще бъде последната и решаваща инстанция.
Проблемът е, че тази предпоставка вече не е сигурна.
Ако САЩ реално се оттеглят от НАТО, Европа остава в изключително уязвимо положение. Не политически – политически декларации ще има в изобилие – а военно, стратегически и икономически. Европейският съюз няма собствена обединена армия, няма единно командване с реална бойна тежест, няма достатъчен производствен капацитет за боеприпаси и техника за дългосрочен конфликт, няма и самостоятелно ядрено възпиране, което да замести американския чадър. Франция и Великобритания не могат да компенсират системно ролята на САЩ, а и Лондон вече е извън ЕС.
В краткосрочен план подобен сценарий би довел до паника и дълбоки вътрешни разломи. Източноевропейските държави ще се окажат първите, които ще усетят липсата на американска защита. Ще последва рязко, но хаотично увеличаване на военните разходи, дипломатическо отстъпление и трескаво търсене на нови формули за сигурност. В средносрочен план Европа ще бъде принудена да направи избор, който отлага от десетилетия – или да изгради реална собствена военна мощ, или да приеме нов геополитически баланс, включително чрез пряко договаряне и деескалация с Русия.
Тук идва и най-неудобният въпрос – защо се стигна дотук. Отговорът не е само във Вашингтон. Европа години наред предпочиташе моралния комфорт пред стратегическата отговорност. Използваше НАТО като юмрук, но чужда ръка. Диктуваше, без да плаща пълната цена. Говореше за ценности, докато сигурността ѝ се гарантираше отвън. В момента, в който тази външна гаранция започне да се пропуква, цялата конструкция се оказва нестабилна.
Историята не наказва – тя просто разкрива слабостите. Ако САЩ решат, че НАТО вече не обслужва американския интерес, Европа ще трябва да се изправи срещу реалността без илюзии. Това няма да е краят на Европа, но със сигурност ще бъде краят на една епоха, в която континентът можеше да си позволи да бъде геополитически гласовит, но стратегически зависим.
Именно затова инициативата на Томас Маси не е просто вътрешнополитически ход в САЩ. Тя е предупредителен сигнал. Въпросът не е дали Америка ще напусне НАТО утре, а дали Европа е готова за деня, в който Америка може да каже: „Оттук нататък – сами.“
