Паметникът е "живял" в Бургас повече от хората, които искат да го съборят
Една повтаряща се през годините тема, която идва и си отива на спонтанни тласъци, стана актуална по Коледа. Чу се за някаква петиция, в която неизвестен брой хора са се подписали за това Паметникът на съветската армия в центъра на Бургас да бъде демонтиран. Реакцията от това не закъсня и съвсем скоро захвърчаха аргументи в лютата престрелка между русофили, русофоби и други нарицателни, с които участниците в спора сами определят ответната страна. Чуха се думи като сталинизъм, пропаганда, СССР, съветски окупатори и т.н. И замириса на политика, за сметка на уж гражданската позиция на бургазлии.
На пръв поглед темата е актуална - площадът в момента се ремонтира, около него се строят нови сгради и скоро ще можем да го познаем само от стари снимки. Новите постройки, които се очаква да се издигнат на високо от двете страни на НХК, на практика ще пренесат окончателно ще пренесат площада в стъклената епоха. Същото се очаква и от бъдещия мол, който вероятно ще заеме мястото на дупката, известна още като жабарника. Защо обаче всичко трябва да бъде променено, нима новото и старото не могат да бъдат съчетани?
С времето Паметникът на съветската армия в Бургас, известен с краткото име Альоша, се превърна в част от атмосферата на града. В него няма толкова политика, колкото дух и няма толкова история, колкото спомени. Той се е превърнал в един от топосите на града, тези чиито имена пишем с главна буква, като Моста, Часовника, Терасата, Дупките...
Всичко това прави Альошата кореняк бургазлия и то не толкова заради 60-те години, в които се издига над Бургас, колкото заради хилядите срещи, концерти, митинги и мероприятия, на които е станал свидетел. Междувременно хората, които се подписват в петицията за събарянето му, са живяли в града много п0-малко от него, но считат позицията си за единственото решение. Някои предлагат събаряне, други преместване, а трети искат просто да го няма. Всички те обаче са готови да вземат решение за бъдещето на града, вместо своите деца, които ще бъдат лишени не само от една част от историята, а и от възможността да се докоснат до този Бургас, в който са израснали и са си играли техните родители.
И понеже все още е Коледа, нека да оставим поне за малко настрана темата за багери, които бутат паметници. Събарянето на един паметник е исторически момент, също като издигането на такъв. За такова решение обаче трябва да се следва естествения ход на историята и да не се насилват събитията. В крайна сметка, няма паметник по света, който още да стои, въпреки че никой не го иска. Тези неща обаче не стават с петиции и злобни нападки по форуми - нека оставим историята сама да следва своя път. И ако един ден Бургас наистина се събуди реши, че паметникът вече не е нужен - нека багерите да заповядат.
Автор: Велко Тасев
Една повтаряща се през годините тема, която идва и си отива на спонтанни тласъци, стана актуална по Коледа. Чу се за някаква петиция, в която неизвестен брой хора са се подписали за това Паметникът на съветската армия в центъра на Бургас да бъде демонтиран. Реакцията от това не закъсня и съвсем скоро захвърчаха аргументи в лютата престрелка между русофили, русофоби и други нарицателни, с които участниците в спора сами определят ответната страна. Чуха се думи като сталинизъм, пропаганда, СССР, съветски окупатори и т.н. И замириса на политика, за сметка на уж гражданската позиция на бургазлии.
На пръв поглед темата е актуална - площадът в момента се ремонтира, около него се строят нови сгради и скоро ще можем да го познаем само от стари снимки. Новите постройки, които се очаква да се издигнат на високо от двете страни на НХК, на практика ще пренесат окончателно ще пренесат площада в стъклената епоха. Същото се очаква и от бъдещия мол, който вероятно ще заеме мястото на дупката, известна още като жабарника. Защо обаче всичко трябва да бъде променено, нима новото и старото не могат да бъдат съчетани?
С времето Паметникът на съветската армия в Бургас, известен с краткото име Альоша, се превърна в част от атмосферата на града. В него няма толкова политика, колкото дух и няма толкова история, колкото спомени. Той се е превърнал в един от топосите на града, тези чиито имена пишем с главна буква, като Моста, Часовника, Терасата, Дупките...
Всичко това прави Альошата кореняк бургазлия и то не толкова заради 60-те години, в които се издига над Бургас, колкото заради хилядите срещи, концерти, митинги и мероприятия, на които е станал свидетел. Междувременно хората, които се подписват в петицията за събарянето му, са живяли в града много п0-малко от него, но считат позицията си за единственото решение. Някои предлагат събаряне, други преместване, а трети искат просто да го няма. Всички те обаче са готови да вземат решение за бъдещето на града, вместо своите деца, които ще бъдат лишени не само от една част от историята, а и от възможността да се докоснат до този Бургас, в който са израснали и са си играли техните родители.
И понеже все още е Коледа, нека да оставим поне за малко настрана темата за багери, които бутат паметници. Събарянето на един паметник е исторически момент, също като издигането на такъв. За такова решение обаче трябва да се следва естествения ход на историята и да не се насилват събитията. В крайна сметка, няма паметник по света, който още да стои, въпреки че никой не го иска. Тези неща обаче не стават с петиции и злобни нападки по форуми - нека оставим историята сама да следва своя път. И ако един ден Бургас наистина се събуди реши, че паметникът вече не е нужен - нека багерите да заповядат.
Автор: Велко Тасев
