За обсадата на парламента в нощта на вторник срещу сряда ще се говори много. Каквито и анализи обаче да се правят, едно е сигурно - че датата 24 юли няма да остане в историята като водоразделна както са 10 ноември 1989 или 10 януари 1997 г., колкото и драматично да показват пред камера окървавени ръце участниците в днешните протести.
Защо няма да се окичат с тази слава? Причината е, че протестът им /справедлив, платен, симпатичен или не/ няма голям хоризонт на очакване. Ако на 10 ноември един пленум на БКП свали Тодор Живков и зачакахме капитализма с неговата пазарна икономика, ако на 10 януари с щурма на парламента и последвалия 4 февруари влязохме в орбитата на Запада и вперихме очи към НАТО и ЕС, то след 24 юли влязохме в един водовъртеж на случайността - пак си оставаме в капитализма, пак сме близо до ЕС, САЩ и НАТО, но се надяваме като на лотария печелившият зар да ни уцели - с едно хвърляне от фасадна демокрацията ни да стане прозрачна, олигархията да се затрие, а новите управници да бъдат емонация на честността. Е, няма как да стане това какъвто и нов избирателен кодекс да се приеме. Защото си оставаме в капиталистическия строй, в който /независимо колко е хуманен и с човешко лице/свободата на словото е свещено и всеки може да плюе други на воля, в който ще има бедни и богати, независимо дали се наричат олигарси, индустриалци или крупни бизнесмени, а подкупни депутати, политици и чиновници винаги ще се намират както и в добрите стари демокрации. Въпросът опира до мярката - злото да е пропорционално малко на голямата беднотия, защото ако тя продължи да се увеличава със същите темпове като през последните 4 години, то следващият протест вече наистина ще е революция и ще остане в историята за разлика от последния, който да не забравяме, че все пак се случва през лятото.
снимка:frognews.bg 
За обсадата на парламента в нощта на вторник срещу сряда ще се говори много. Каквито и анализи обаче да се правят, едно е сигурно - че датата 24 юли няма да остане в историята като водоразделна както са 10 ноември 1989 или 10 януари 1997 г., колкото и драматично да показват пред камера окървавени ръце участниците в днешните протести.
Защо няма да се окичат с тази слава? Причината е, че протестът им /справедлив, платен, симпатичен или не/ няма голям хоризонт на очакване. Ако на 10 ноември един пленум на БКП свали Тодор Живков и зачакахме капитализма с неговата пазарна икономика, ако на 10 януари с щурма на парламента и последвалия 4 февруари влязохме в орбитата на Запада и вперихме очи към НАТО и ЕС, то след 24 юли влязохме в един водовъртеж на случайността - пак си оставаме в капитализма, пак сме близо до ЕС, САЩ и НАТО, но се надяваме като на лотария печелившият зар да ни уцели - с едно хвърляне от фасадна демокрацията ни да стане прозрачна, олигархията да се затрие, а новите управници да бъдат емонация на честността. Е, няма как да стане това какъвто и нов избирателен кодекс да се приеме. Защото си оставаме в капиталистическия строй, в който /независимо колко е хуманен и с човешко лице/свободата на словото е свещено и всеки може да плюе други на воля, в който ще има бедни и богати, независимо дали се наричат олигарси, индустриалци или крупни бизнесмени, а подкупни депутати, политици и чиновници винаги ще се намират както и в добрите стари демокрации. Въпросът опира до мярката - злото да е пропорционално малко на голямата беднотия, защото ако тя продължи да се увеличава със същите темпове като през последните 4 години, то следващият протест вече наистина ще е революция и ще остане в историята за разлика от последния, който да не забравяме, че все пак се случва през лятото.
снимка:frognews.bg 
