През зимата, те наброяват 10-12 човека. Живеят в малкотърновското село Калово. Наричат се щастливци, защото за тях щастието се побира в това-децата, внуците и правнуците да са живи, здрави, а за себе си искат -спокойни старини.
Спираме в центъра на селото малко преди обяд и ги виждаме всичките 10, които постоянно живеят тук. Събрани на селската беседка. Но не защото ни очакват, те дори не знаеха ,че идваме. Седят на сладка раздумка и чакат...чакат магазина. Да, точно така, чакат магазина, който е подвижен. Идва веднъж месечно, за да ги зареди с най-необходимите продукти . В Калово от години няма магазин, от години няма училище, от години няма поща. Да не говорим, че дете тук не се е раждало от много, много години. Селото се намира на 3 километра южно от шосето Визица-Босна, в община Малко Търново. От Бургас е на 60-тина километра. Селото е разположено на южните склонове на Босненското било. От Калово се открива красива панорама към долината на р. Младежка и Централна Странджа.
Който попадне за първи път тук, остава с усещането, че времето е спряло. Някого, в едни по-добри времена, Калово е наброявало 150 човека. Сега обаче къщите са необитаеми, прозорците са като беззъби баби, по портите висят катинари, дворовете пустеят, некролози красноречиво говорят защо домовете са празни. За живеещите тук, денят започва рано и свършва рано. Телевизията е единственото развлечение. Сериалите са забавлението, утехата и темата за разговори. Разбира се, че и новините. Те също се разискват. Най- голям интерес предизвикват репортажите за бежанците и за кражбите в другите български села.
Стари легенди обясняват защо селото се е обезлюдило. В тях се разказва, че в Калово са се заселили призраци. Тайнствените сенки вечер обикаляли по улиците. И така хората избягали. Истината е съвсем друга. И Калово, както повечето български села, се обезлюдява с всяка изминала година. Младите бягат и не искат повече да се завръщат, защото търсят щастието си в по-големите градове. 10-тината останали да живеят тук постоянно, обаче изобщо не вярват на старите легенди. За тях, Калово е техният дом и нямат никакво желание да го напускат. Най-младите са на 60 години. Една от тях е кметския наместник Донка Димова. Най-възрастният е вече е навършил 90.
Не може да си представите колко много позитивизъм има в тия хора. Робуват на простата философия: „Докато мърдаме и сме живи, ще живеем на село, за да не пречим на децата си.”
Най-приказлива е Мария Димитрова, тя си е коренячка каловка. Наскоро е навършила 78 години.
„Труден е животът на село, но не се оплаквам. Нямам страх от нищо. Щастлива съм, че децата имат работа и са здрави. Двама сина съм изгледала, две снахи имам. Едната ако ме бутне, другата ще ме подпре.”-не губи чувството си за хумор Мария. Тя има трима внука. И винаги с радост ги посреща. Къщата й е в центъра на селото, дворът –изрядно подреден, а на входната врати стои табелката „Образцов дом.” Мария е била шивачка, килимарка, овчарка. Работила в Бургас и Малко Търново, но
„кръвта вода не става, родното ме теглеше и се върнахме пак тук, където съм родена”-казва Мария. Пенсията й е 270 лева, но признава,че й стига.
„Като нямаме магазин, няма какво да ме изкуши”-признава през смях Мария.
В разговора ни се включват и другите жени. Оказва се , че в Калово има силен превес на жените. Мъжете са малцинство.
Боньо Стамов е един от малкото представители на силния пол в Калово. След пенсионирането се връща тук. Работил е като шофьор, миньор, бил е в бившия Съветски съюз. „
Много ми е хубаво тук, спокойно. Пък и с толкова много баби около мен, как няма да е хубаво”-шегува се дядо Боньо. Отгледал е две дъщери, а те са го дарили с 4 внуци. Дядо Боньо има 5 правнуци.
Донка Димова е кметският наместник на селото от 18 години. Тя заедно с Тотка, са двете най-млади в Калово.
„Когато започнах работа, хората бяха към 70. Сега през зимата сме едва 10-12. Хубаво ни е селото. Чист въздух и спокойствие. "-казва Донка. Оказва се, че Калово не е било обект на кражби. До сега няма нито една обрана къща,
дори на 200 годишната църква не са посягали (за цървата вече Ви разказахме и може да прочетете тук) „Наскоро в село дойдоха бежанци. Не може да си представите каква радост беше за бабите. Черпят ги с кафенце, курабийки им правиха. Не могат да се разберат с езика. Ама нашите хора са гостоприемни.”-казва кметският наместник Донка.
И тя след пенсионирането се завръща в Калово уж за временно, а остава за постоянно.
Тук разговорите ни прекъсва магазинът. Подвижният търговски обект идва, за да зареди старците на Калово с най-различни продукти. И те купуват сладки, бонбони, захар, сол, подправки. Запасяват се с мастика, с бира.
„Не се знае каква зима пак ще хване. Ракийката е на свършване. Пък магазинът ще дойде чак след един месец.”-признават хората. Тук никой не се прережда, всеки си чака, вади предварително изготвения списък и пазарува.
Тръгваме от Калово. Така и не разбрахме има ли тук духове и в коя къща са се настанили. Но едно осъзнаваме със сигурност, че селото има особено очарование. Едва ли само, защото името на селото, буквално преведено от гръцки, означава „красиво”, със сигурност е заради онзи позитивизъм, който идва от 10-тината щастливи старци, живеещи тук. И онази особена порода жилави българи, наречена "каловци", която за съжаление вече е на изчезване...
снимки: Живко Тодинов
[gallery ids="132106,132107,132108,132109,132110,132111,132112,132113,132114,132115,132116,132117,132118,132119,132120,132121,132122,132123,132124,132125,132126,132127,132128,132129,132130,132131,132132,132133,132134,132135,132136,132137,132138,132139,132140,132141,132142,132143"]
