След вчерашното предаване по bTV остана едно усещане, което трудно може да бъде пренебрегнато. Не толкова заради самата трагедия край Петрохан, колкото заради начина, по който тя беше разказана. Вместо опит да се подреди фактологията, вместо студено разглеждане на обстоятелствата и търсене на логически последователности, зрителят получи познатата телевизионна рецепта – емоция, сълзи, драматична музика в подтекста, внимателно подбрани внушения и усещането, че зад всяка човешка трагедия непременно стои някакъв огромен скрит механизъм, някаква невидима сила, която дърпа конците. Появиха се намеци за тайни зависимости, застрашени държавни конструкции, недоизказани подозрения и онзи добре познат телевизионен похват, при който въпросите се подменят с атмосфера. А атмосферата никога не е доказателство.
Най-човешката и едновременно най-разбираемата реакция в подобни случаи е отказът да приемеш случилото се. Родителят трудно допуска мисълта, че детето му е способно на действие, което не се вписва в представата му за него. Това не е нещо осъдително, нито необичайно. Но обществен разговор не може да се води върху емоционалната логика на скръбта. Изречението „той никога не би направил това“ не е факт, а израз на болка. В историята има безброй случаи, в които семейства са научавали за вътрешния живот на собствените си деца едва след трагедията. Това не ги прави виновни, но означава, че любовта и близостта не дават автоматичен достъп до чуждото съзнание.
След това идва следващият пласт – конспиративният. Когато една трагедия изглежда твърде болезнена или твърде нелепа, обществото започва да търси голямо обяснение. Появяват се версии за скрити играчи, институционални игри, тайни предупреждения и мистериозни реплики от неназовани източници. Проблемът е, че колкото по-мащабна е една хипотеза, толкова по-сериозни доказателства изисква. Не е достатъчно нещо да звучи драматично, за да стане вярно. Ако има твърдения за институционален натиск, прикриване или намеса, те трябва да бъдат подкрепени с факти, документи, свидетелства и проверими данни. Иначе трагедията започва да служи като екран, върху който всеки прожектира собствените си страхове и убеждения.
И тук стигаме до въпросите, които някак останаха в периферията на разговора. Не кой какво е казал след случилото се, а какво е ставало преди него. Как се стига до ситуация, в която млади хора попадат в толкова силна зависимост от един възрастен човек или от една идея, че започват да прекъсват връзки, да приемат чужда реалност за своя и да изместват естествените авторитети в живота си. Това не е автоматично доказателство за престъпление, нито за секта, нито за тайна организация. Но е въпрос, който заслужава да бъде зададен без страх и без истерия. Защото влиянието върху млад човек невинаги идва със сила. Понякога идва с обещание за смисъл, принадлежност, избраност или спасение.
И тогава възниква следващият неудобен въпрос – къде са били възрастните. Къде са били родителите, училището, институциите, средата, приятелите. Не като обвинение, а като обществена самопроверка. Ако едно дете или млад човек постепенно се откъсва от обичайния си живот, ако поведението му се променя, ако започва да живее в затворен свят с чужди правила и зависимости, кой забелязва това и какво прави. Защото след всяка подобна трагедия всички започват да виждат сигналите със задна дата, а преди това те често са изглеждали като дребни странности.
Истината рядко прилича на телевизионен сценарий. Тя обикновено е по-грозна, по-обикновена и по-трудна за приемане. Не винаги има мафия, не винаги има тайни служби, не винаги има грандиозна схема. Понякога има човешка слабост, влияние, пропуски, затворени очи и отказ да бъдат зададени неудобните въпроси навреме. А ако обществото избере да замени тези въпроси с удобни митове и телевизионни спектакли, няма да сме научили нищо. Ще сме гледали поредната трагедия като публика, ще сме възмутени за няколко дни и после ще чакаме следващия случай, за да повторим същия сценарий отначало.
