За гейовете през соца

Имало ли е хомосексуалисти у нас в годините на народната власт?

Фашистките, националсоциалистически и комунистически режими през миналия век обявяват нов кръстоносен поход срещу хомосексуализма във всичките му проявления, привиждайки в него още един от враговете на новия морал и новия, по-съвършен тип човечество, който те се опитват да създадат. В това отношение съдбата на хомосексуалистите в България не прави изключение от тази на техните „събратя“ в другите страни, управлявани от такъв тип режими. Още в годините след Освобождението, колкото и рядко явление да е по това време, на него се гледа подчертано враждебно. Това официално мнение и поведение не само че не среща никаква съпротива, но напълно хармонира с отрицателните настроения към феномена сред огромното мнозинство българи. Както е известно, в този период българското общество е доминиращо селско, със запазена традиционна култура и ценностна система. Именно по тези причини на хомосексуализма по принцип се гледа определено негативно, а наказването на неговите носители се счита за естествено и за справедливо възмездие. Промяната в отношението на официалната власт към тях започва в годините на Втората световна война, когато влиянието на националсоциализма и на неговата управленска практика в страната силно нараства. По тези причини първите гонения срещу „хората с противоестествени сексуални влечения“ са предприети още при режима на Б. Филов в периода 1940-1944 г., без обаче те да бъдат мотивирани със съответната идеология. Затова и мерките, които се предприемат след 9.09.1944 г. в същия дух, се посрещат от обществото като нещо резонно и нормално и без по този проблем да се вдига излишен шум.

Още в първите години след социалистическата революция отношението на официалната държава към тези хора в България следва вече утвърдената и категорична позиция на Сталинския режим в Съветския съюз. На този феномен се гледа като на „буржоазен остатък“, който предстои да бъде напълно и окончателно ликвидиран заедно със самата буржоазия и с проявленията на нейния начин на живот. В този смисъл хомосексуалистите, без обаче това да е изрично записано, попадат най-напред под ударите на приетия през 1946 г. „Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите“, засягащ мъжете под 50 г. и жените под 45 г. Приложението на закона изисква да бъдат направени подробни списъци не само на „битово и морално разложените“, на хората „прекарващи времето си в безцелно шляене из кръчми, гостилници и кафенета“, но и на хомосексуалистите или на набедените за такива. Всъщност този контингент рекрутира немалка част от бъдещите концлагеристи и затворници.

С приемането на новия Наказателен закон от 1951 г. и Наказателно-процесуален кодекс през 1952 г. се създава и законовата рамка за гонения срещу хомосексуалистите. Така в член 176 на НЗ се казва: „За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до 3 години. Ако това е извършено чрез насилие или чрез използване положение на зависимост, виновният се наказва с лишаване от свобода от 2 до 5 години“.

Макар след Априлския пленум политическият режим в страната определено да „омеква“, отношението към хомосексуалистите като цяло не се променя. Срещу определени представители на културния елит в страната, обвинени като „меки китки“ се провеждат четири групови съдебни процеса – през 1961, 1964, 1974 и последният – през 1981 г. Те са предшествани от сериозна „профилактична работа“ от страна на ДС. Всички те били „скрити процеси“ за широката общественост, въпреки това обаче процесът от 1964 г., който е и най-големият и помпозен, макар и под сурдинка придобива известност още тогава. Подсъдими са били не само интелектуалци и хора на изкуството, но и партийни и държавни ръководители, които са били готвени за високи постове. В картотеките на ДС са влизали и хора, нямащи нищо общо с хомосексуализма, но привлечени от снобизъм. Поредната вълна на либерализация, обхванала обществото в началото на 60-те години се отразява и сред т. нар. „меки китки“. Част от тях „неправилно схващат повика на времето“ и в началото на 60-те години си позволяват дори да „обсебят“ традиционния празник Петльовден, празнуван на 2 февруари, и да го превърнат в свой „гилдиен“ ден.

Според донесенията на ДС, през 1963 г. част от артистите от Музикалния театър се опитали да „завоалират“ официалното си афиширане под формата на нещо, което в днешно време би било определено като гей парад. Става дума за своеобразно шествие, което тръгва от Централна баня и стига до столичния квартал Горна баня. Участниците в него облечени екстравагантно, някои от тях и като жени. Носели и кофа с вазелин. Привлечени от тяхната освободеност към тях се присъединяват и много обикновени столичани. Отговорът от страна на властта не закъснява.

Проявата на софийските хомосексуалисти през 1963 г. е определена като „ярка и неприкрита проява срещу народната власт“, поради което режимът решава да им даде сериозен урок. През пролетта на 1964 г. е организиран уникалният за цял свят групов процес срещу 28 хомосексуалисти. Преди обаче да се стигне до процеса, по нареждане на министъра на вътрешните работи Д. Диков в София и в страната е устроена масова хайка. Сред задържаните са тогавашният журналист в „Студентска трибуна“ А. Свиленов, импресариото на Е. Димитров – В. Андреев, артистът Г. Парцалев, поетът и преводачът Б. Георгиев и много други. Намерението на режима е да бъде задържан и един от най-популярните по това време поп-изпълнители – Е. Димитров, но поради отсъствието му от страната в този момент, вероятно предупреден от съмишленици, му се разминава. Неговият текстописец и интимен приятел обаче, В. Андреев, прекарва два месеца в тухларните в кв. „Иван Вазов“.„Разплитането на чорапа“ отвежда ДС и към по-високопоставени в обществото фигури, какъвто е Ч. Драгойчев, известен сърдечен хирург и син на видната функционерка на БКП Цола Драгойчева, което налага размерите на чистката да бъдат ограничени. Самата тя търси съдействието на на Т. Живков за потулването на случая. В крайна сметка пред съда застават театрални и филмови дейци, служител в Главно управление на туризма, балетист от Концертна дирекция, теляк от Централна баня, журналист и др, а Ч. Драгойчев по същото време случайно или не, е изпратен на специализация в чужбина. За вещо лице по процеса е призован единственият български сексолог по това време – д-р Т. Бостанджиев. Неговата теза пред съда е, че хомосексуализмът е вид психическо заболяване, което само по себе си е смекчаващо вината обстоятелство, отколкото ако бъде категоризирано като „разстройство на половото влечение“.

Георги Парцалев

От тогава е и митологичната фраза изречена пред съда от обвиняемия комик Г. Парцалев, недолюбван от властта заради нетрадиционната си сексуална ориентация: „Какви хора сте вие, бе! Оправихте България, та седнахте с нашите задници да се занимавате!”. След намеса от най-високо място не му е издадена присъда, но лично Тодор Живков до края на живота му го притиска да се ожени, за да се сложи веднъж завинаги край на интимните му грехове. Осъдените на 2 до 5 г. затвор са поставени при лек режим и полагат „общественополезен“ труд в тухларните на Южния парк., а наред с това с тях са извършвани експерименти за „оправянето“ им чрез инжектиране на мъжки хормони. Решението у нас да се проведе принудително лечение на педерастите е взето от ЦК на БКП. Канят се специалисти-сексолози от Холандия. Въпреки че причината за сексуалната ориентация на човека е в мозъка, в началото сексолозите са смятали, че хормоните я определят, и следователно при хомосексуалистите те на са в ред. По време на опитите те са разделени на две групи. На едната група се дват мъжки хормони, а на другата – женски. Освен хормоналните инжекции „лечението” включва и хипноза, гледане на актови снимки между мъже, голи момичета, убити и наранени мъже, както и инжекции с препарат, предизвикващ страхотно повръщане. Според заключенията след „лечението” 1-2 момчета уж започват да харесват дамите, но пак започват да бягат по мъже. След провала на хормоналния експеримент, един от обектите, върху които той е упражняван заявява: „За хомосексуализъм и комунизъм лек няма“. В духа на направените на процеса разкрития през следващите години в софийската Централна баня е окачено голямо табло със снимки на видни „лица с противоестествени прояви“ и текст, предупреждаващ гражданите да се пазят от тях .

Независимо от дълбоките предразсъдъци и стереотипи за хомосексуалистите, битуващи като в науката, така и в българското общество като цяло, от 60-те години режимът все пак видимо „омеква“ в отношението си към тях. За тази промяна свидетелства д-р Т. Бостанджиев, който през 1968 г. подготвя изложение до ЦК на БКП, подписано и от професорите Шипковенски, Шаранков и Заимов, призоваващо в подготвящия се нов Наказателен кодекс хомосексуализмът да бъде изваден от кръга на престъпленията. Работата по тази мащабна промяна на наказателното законодателство е възложена на приближения до Живков функционер Я. Радев. Той от своя страна оглавява експертна група от юристи, които имат за задача да проучат наказателната практика по различните видове престъпления и да предложат промени.

Един от членовете на тази работна група – бъдещият професор М. Паликарски споделя, че със свои колеги е трябвало да анкетира и осъдени за хомосексуализъм, изтърпяващи леки присъди в тухларните в Нови Искър. Оказва се обаче, че колективният живот нощем, след приключването на вечерната проверка, за осъдените е не наказание, а изключително вълнуващо приключение. Опитвайки се рационално да си обясни това противоестествено влечение, той разпитва един от осъжданите неколкократно – 71-годишен мъж. Същият обаче му отговаря с трепет в гласа: „Знаете ли колко е сладко, гражданино следовател?“ – изчерпвайки по този начин и другите евентуални въпроси. В крайна сметка подготвяната промяна влиза в сила през същата 1968 г. и гласи: Чл. 157 (1): „Който извърши полово сношение или действие на полово удовлетворение с лице от същия пол, като употреби за това сила или заплашване или използва положение на зависимост или надзор, както и с лице, лишено от възможност за самоотбрана, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години, както и с обществено порицание.“ По-нататък (2) следват обичайните разпоредби за злоупотреба с малолетни и непълнолетни, „както и по отношение на лице, което не може да разбира свойството и значението на извършеното” (…) Не може да се отрече обаче, че цитираният текст представя една същностна законодателна промяна – ако в предния закон е достатъчно обстоятелството, че си хомосексуалист, за да бъдеш подложен на наказателно преследване, то тук се третират само случаите, когато тези прегрешения се извършват публично и по скандален начин. Всъщност тази промяна се вписва в цялостното нормиране на сексуалността при комунистическото управление като нещо срамно и скрито, далеч от публичното пространство. Макар в сравнение с 50-те години издаваните за еднополово влечение присъди да са доста по-малки и да се ограничава кръгът от случаите, подлежащи на наказателно преследване, все още законът продължава да седи като „дамоклев меч“ над българските хомосексуалисти.

Тези разпоредби се превръщат в удобно средство за шантаж на ДС по отношение на стотици хора, държащи да запазят в тайна своята сексуална ориентация.

Следващият групов процес срещу хомосексуалисти се провежда през 1974г., но той няма мащабите и ефекта на този от 1964 г. Обвиняем по процеса от 1974-та бил и съвсем младият тогава В. Найденов. Отново обаче не към всички „меки китки“ отношението е еднакво. Докато част от тях, някои съдени, някои задържани при други поводи, се изпращат „на топло“, на част от елита този вид забавления са позволени. Обширният апартамент на Ч. Драгойчев на бул. „Толбухин“ (дн. „В. Левски“) се превръща в своеобразен център на политически и културно по-издигнатите представители на тези среди. През 70-те и 80-те години на 2 февруари там са канени театрални и филмови режисьори, артисти, въобще ВИП-персони от това време. За обикновените хомосексуалисти по това време обаче обществените бани и тоалетни остават единствената възможност за подобни „забавления“.

По сведения на действащата през 70-те и 80-те години Специализирана група за борба с аморалните престъпления основните средища с национално значение за българските хомосексуалисти са Централна баня, както и тоалетните пред СУ, в Докторската градина и в градинката на ул. „В. Коларов“ (дн. „Солунска“) в София, Пловдивската гара, съблекалните на Варненския плаж, Хисарските и Красновските бани и др. Именно на тези и други места ДС улавя своите жертви понякога при доста унизителни за тях самите обстоятелства. Част от контролирания от милицията криминален контингент също е привлечен в организирането в и около някои от обществените тоалетни на побоища над хомосексуалисти. Тази практика обаче е преустановена, след като един от нападателите е прострелян от нощен посетител на тоалетната в Докторската градина. От този момент с побоите на „педалите“ са натоварени някои от трениращите бойни изкуства в школите на МВР и ЦСКА, за които това става възможност за тренировка „на живо“. Този тотален натиск върху представителите на групата спомага за психологическото разколебаване на част от тях и по-лесното им вербуване от ДС. Именно по тези причини падането на режима през 1989 г. се посреща от немалка част от по-издигнатите членове на „гилдията“ със смесени чувства – от една страна с радост от прекратените преследвания срещу тях, но от друга с колебание дали двойната тайна – за тяхната ориентация и за тяхното сътрудничество с комунистическите тайни служби – ще бъде достатъчно добре запазена. Любопитен факт е, че приживе Людмила Живкова е имала кръг от приятели и познати, между които и доста гейове. Така с неиното застъпничество пред отговорни другари, често е спасявала от репресии някой хомосексуалист, като е казвала по някоя добра дума за него. Лили Иванова пък е най-имитираната поп звезда от страна на гейовете, които не крият, че й се възхищават и са я превърнали в своеобразна гей-икона.

Източник: http://socbg.com/