Пътувайки по пътя, загледан в хоризонта и приглушения пламък на изгрева, понякога се връщаме към онези първи години от живота, когато времето сякаш имаше друга скорост. Зимата, макар и с кратки дни, се усещаше като безкрайна. Всяка седмица носеше нови открития, а лятото се разгръщаше като цяла епоха – бавно, подробно, с вкус към всяко утро. Сега, като възрастни, живеем в усещането, че времето е слязло по стръмна писта – ден след ден, месец след месец, година след година, всичко изтича мигновено. Защо е така?
Може би ключът се крие в перспективата. Когато си на пет години, една година е една пета от живота ти. Огромна част. Всяка нова случка, всяко преживяване е нещо непознато – а новото ангажира съзнанието, разтяга усещането за време. Възрастният ум, напротив, е видял много от това, което денят ще поднесе. Рутината скъсява възприятията, преживяванията се повтарят, а паметта не отбелязва всеки миг с еднаква тежест.
Като деца често вярваме, че животът тепърва започва. Имаме усещането за безкрайност, за контрол над бъдещето. Всичко предстои. Това незнание, съчетано с наивната увереност, създава илюзията, че животът е широк, просторен, пълен с възможности. С времето откриваме, че много неща не зависят от нас – обстоятелства, случайности, избори, направени от други. Започваме да разбираме крехкостта на времето, без да можем да го забавим. Колкото повече осъзнаваме преходността, толкова по-бързо то ни се изплъзва.
И все пак животът е еднакво ценен – както в началото, така и в края. Детето не знае, че всичко е временно. Възрастният знае, но понякога забравя да чувства. Разликата е във възприятието, а не в стойността. Затова понякога е нужно просто да спрем. Да наблюдаваме изгрева. Да си спомним какво е да се живее в настоящето – не с бързане, а с внимание. Тогава времето може пак да се забави. Дори и за миг.
