През последните дни сме свидетели на тотална деградация и липса на всякакъв разум и човещина, както в нашето си, българско общество, така и в балканското, европейското, та чак до световното незачитане на каквито и да е права и свободи на хората.
Питам се какво се случва? Да се направим на позитивни и да предположим, че човек често си казва от утре всичко ще бъде по-добре, обществото ни, управниците, ще настъпят някакви промени... Но не! С всеки ден мъртвата тъкан на безжизненото ни държавно тяло се увеличава, така както хората отдалечават все повече хуманното от себе си. Особено след поредна трагедия разтърсила държавата.
Възмущаваме се и скърбим за нещастията, сполитащи чуждите нации, кланим им се, молим се за тях, а дори не виждаме собствените си проблеми, нашите си трагедии, вече убиващи ни не само тялом. Същите тези трагедии, които се множат като раково образование, само че в тялото на споменатия по-горе позитивизъм.
Бяхме „Шарли“, бяхме Париж, ужасявахме се при развоя на събитията в Близкия изток, от който не сме никак далеч, треперехме при случващите се атантати и световни кризи, но в нито един момент дори не си даваме сметка, че нашата си държава е бомба, чиито запален фитил всеки ден окъсява. Особено през последните месеци. Къде е публичното ни отношение към това?
Но нямам предвид краха на политическия ни „елит“, който и без друго е забравил за какво е сложен на ръководните си позиции и гледа единствено собствената си изгода, докато уж се „реформира“, замазвайки очите на бедните български граждани. А за онези човешките нещастия и лични драми, превръщащи се всеки ден в национални. Защото N-ти ден слушаме за непълнолетни младежи, пребили възрастни хора заради забележки, за подрастващи, убивани от връстниците си, за самотни възрастни хора, принудени да не съобщават за смъртта на родителите си, за да могат с пенсиите им да си върнат вересиите, за изнемогващи семейства без работа и т.н., защото държава не си знае ролята, която да им помогне и покаже, че ги зачита като граждани.
Докога сами няма да се зачитаме? Обществото ни иска промяна, моли се за нея и я очаква от държавниците, но как да я получи като самото то не схваща, че именно от него може да започне каквото и да е по-добро и светло бъдеще. Кога ще прогледнем и разберем, че промяната сме самите ние? Не се уважаваме сами - не ни уважават и тези горе, шепата над нас.
Днес повече от всякога нацията ни има нужда от физическа и духовна жизненоважна Революция. 
През последните дни сме свидетели на тотална деградация и липса на всякакъв разум и човещина, както в нашето си, българско общество, така и в балканското, европейското, та чак до световното незачитане на каквито и да е права и свободи на хората.
Питам се какво се случва? Да се направим на позитивни и да предположим, че човек често си казва от утре всичко ще бъде по-добре, обществото ни, управниците, ще настъпят някакви промени... Но не! С всеки ден мъртвата тъкан на безжизненото ни държавно тяло се увеличава, така както хората отдалечават все повече хуманното от себе си. Особено след поредна трагедия разтърсила държавата.
Възмущаваме се и скърбим за нещастията, сполитащи чуждите нации, кланим им се, молим се за тях, а дори не виждаме собствените си проблеми, нашите си трагедии, вече убиващи ни не само тялом. Същите тези трагедии, които се множат като раково образование, само че в тялото на споменатия по-горе позитивизъм.
Бяхме „Шарли“, бяхме Париж, ужасявахме се при развоя на събитията в Близкия изток, от който не сме никак далеч, треперехме при случващите се атантати и световни кризи, но в нито един момент дори не си даваме сметка, че нашата си държава е бомба, чиито запален фитил всеки ден окъсява. Особено през последните месеци. Къде е публичното ни отношение към това?
Но нямам предвид краха на политическия ни „елит“, който и без друго е забравил за какво е сложен на ръководните си позиции и гледа единствено собствената си изгода, докато уж се „реформира“, замазвайки очите на бедните български граждани. А за онези човешките нещастия и лични драми, превръщащи се всеки ден в национални. Защото N-ти ден слушаме за непълнолетни младежи, пребили възрастни хора заради забележки, за подрастващи, убивани от връстниците си, за самотни възрастни хора, принудени да не съобщават за смъртта на родителите си, за да могат с пенсиите им да си върнат вересиите, за изнемогващи семейства без работа и т.н., защото държава не си знае ролята, която да им помогне и покаже, че ги зачита като граждани.
Докога сами няма да се зачитаме? Обществото ни иска промяна, моли се за нея и я очаква от държавниците, но как да я получи като самото то не схваща, че именно от него може да започне каквото и да е по-добро и светло бъдеще. Кога ще прогледнем и разберем, че промяната сме самите ние? Не се уважаваме сами - не ни уважават и тези горе, шепата над нас.
Днес повече от всякога нацията ни има нужда от физическа и духовна жизненоважна Революция. 
