Посещението на председателя на Европейската комисия у нас остави след себе си не толкова дипломатически успех, колкото серия от въпросителни и скандали. Скандалите около транспортирането ѝ с военен хеликоптер, изявленията ѝ за българската роля във войната в Украйна и реакциите на правителството очертаха контраст между официалната фасада и обществените тревоги.
България – “оръжейният склад” на Европа?
Фон дер Лайен заяви, че една трета от оръжията за Украйна идват от България. Ако това е вярно, то подкопава официалните уверения на поредица правителства, че страната ни не участва пряко във военни доставки. Подобно разкритие би означавало, че обществото е било целенасочено заблуждавано, а това вече влиза в категорията на национално предателство.
Ако обаче думите ѝ са преувеличение или целенасочена провокация, те поставят България в пряка опасност, превръщайки я в мишена за руската реторика и евентуални действия. И в двата сценария последствията са тежки.
“Военната доктрина” на ЕС – реалност или политическа измислица?
Премиерът Росен Желязков говори за “военна доктрина” на ЕС – концепция, която не съществува като юридически обвързващ документ. Европейският съюз няма общи отбранителни механизми, каквито притежава НАТО. Така твърдението на министър-председателя изглежда повече като политическа реторика и сигнал за лоялност, отколкото като реална стратегия. Въпросът е дали това не тласка България към още по-дълбока конфронтация с Русия, без да разполага с реална защита.
България – плацдарм в геополитически конфликт
Москва реагира остро на разширяването на военния контингент на НАТО у нас. Базите в Кабиле и производството на барут в Казанлък бяха посочени като примери за ескалация и милитаризация. Така България постепенно се превръща от буферна държава в фронтова линия – роля, която крие риск за националната сигурност и поставя обикновените граждани под потенциална заплаха, докато управляващите могат да се изтеглят зад граница.
Колко премиери управляват България?
Сцената, в която Бойко Борисов посрещна Урсула фон дер Лайен, постави въпроса за реалния център на властта. Ако лидерът на ГЕРБ действа като домакин и говорител, а официалният премиер Росен Желязков остава в ролята на статист, тогава институционалната йерархия се обезсмисля. Това създава усещане за паралелно управление и поставя под въпрос легитимността на правителството.
Медийната среда – журналистика или декор?
Скандалът завърши с брифинга във ВМЗ “Сопот”, където журналистите се ограничиха до удобни въпроси, избягвайки теми като обвиненията срещу фон дер Лайен (“Пфайзергейт”) или вътрешните скандали около премиера (“Водопадгейт”). Това превръща българските медии в декор на властта, а не в коректив. Липсата на реални въпроси и игнорирането на протестите отвън подчертават дълбоката криза в публичната среда.
Случилото се показва България като държава, притисната между външни геополитически интереси и вътрешни дефицити на демокрация. Изявленията на европейските лидери и реакциите на българските управляващи не отговарят на ключовите въпроси: докъде стига нашето участие във войната, кой взема реалните решения и има ли медийна и политическа смелост за истински дебат.
