Първият сериозен политически тест пред проекта около Румен Радев дойде още преди официалния му старт. Не с избори. Не с управление. А с едно гласуване в парламента, което продължава да разделя обществото и ден след него.
Става въпрос за проваления опит за създаване на парламентарна комисия, свързана с Делян Пеевски. Вотът предизвика бурни реакции, обвинения в задкулисие и прибързани присъди срещу хората около бъдещия политически проект на президента.
Самите числа обаче показват нещо по-интересно.
„За“ комисията гласуваха 48 депутати.
„Против“ бяха едва 21.
Огромната част от парламента предпочете да се въздържи.
Точно тук започва истинският политически анализ.
В българския парламент „въздържал се“ често е по-удобно от „против“. Така можеш едновременно да спреш дадено предложение и после да твърдиш, че не си бил срещу него. Политическият ефект обаче остава същият – комисия няма.
Но от самото гласуване излезе и още един важен сигнал, който мнозина пропускат.
Вотът около Румен Радев изглежда изключително консолидиран и дисциплиниран. Нямаше хаос, разпад или разнопосочно поведение. Това подсказва наличие на предварително взето политическо решение и ясно координирано действие. В политиката подобна дисциплина не е маловажен детайл. Тя показва, че около президента вече се оформя структура, която няма намерение да действа емоционално или хаотично под обществен натиск.
Точно това плаши и част от политическите му противници.
Защото в последните години българската политика свикна с разпадащи се парламентарни групи, лични войни, депутати на свободен режим и управление „ден за ден“. А тук за първи път се вижда нещо различно – организирано политическо ядро, което очевидно следва обща линия.
Въпросът е дали тази линия ще бъде използвана за реални промени или за поредното преразпределение на влияние.
Именно тук идва големият тест.
Парламентът не е съд. Не е прокуратура. Не е следствие. Комисиите не произнасят присъди и не пращат никого в затвора. През последните години България гледа десетки шумни комисии, скандали, записи, свидетели и „бомби“, след които реални последствия почти липсват.
Точно затова част от анализаторите виждат и друг прочит на случилото се.
Възможно е около проекта на Радев да се прави опит за по-прагматичен подход – вместо показни парламентарни битки, фокусът да бъде върху институционални промени, съдебна реформа и опит за реално преструктуриране на държавния механизъм.
Дали това е така, тепърва ще се вижда.
Защото истинският тест няма да бъде една комисия.
Истинският тест ще бъде дали след месеци ще има промени в съдебната система и ВСС. Дали институциите ще продължат да работят като политически бухалки. Дали прокуратура, регулатори и контролни органи ще останат недосегаеми. Дали ще има реална защита на българското производство, по-нормално здравеопазване и по-малко политически цирк от парламентарната трибуна.
Има и още един неудобен въпрос.
Българското общество често иска справедливост, но рядко обръща внимание на собственото си поведение. Докато масово се приемат дребната корупция, тарикатлъкът, кражбата „по малко“, измамата към държавата и липсата на елементарна обществена дисциплина, трудно може да се очаква различна държава.
Политиците не падат от небето. Те излизат от същото общество.
Затова и големият въпрос след този вот не е само кой как е гласувал.
А дали България иска реално работещи институции или просто поредния шумен политически спектакъл за няколко дни.
