Днес улиците ни пак бяха под вода. Хората газят в кал и дупки, коли се удавят в наводнени подлези, а институциите – безсилни, разпилени и винаги изненадани от „неочакваното“. Един дъжд стига, за да ни покаже истината: държавата ни не може да се справи с елементарното.
Докато светът строи космически програми, изпраща сонди към Марс и строи мегапроекти, ние тук не можем една улица да асфалтираме като хората. Всяка кръпка на пътя прилича на този кадър – временна, грозна, подигравателна.
Навсякъде е едно и също: аварии, срутвания, пропаднали мостове, канализация, която не поема дъжд. Няма превенция, няма визия. А политиците – на фона на това – излизат с напомпани гърди, раздават интервюта и говорят за „отговорност“, „грижа“ и „устойчиво развитие“. Лъжи, зад които все по-малко хора вярват.
Срам и позор. Това е състоянието на държавата – не улиците, не мостовете, а начинът, по който ни управляват: с мислене на дребно, с празни думи и с кръпки, които се късат при първия дъжд.
