Решението на администрацията на Доналд Тръмп да изтегли Съединените щати от десетки международни организации не е слух, не е „руска пропаганда“ и не е конспирация. То е официален акт на американската държава, оформен с президентска заповед и публично защитен от държавния секретар Марко Рубио.
Аргументите са пределно ясни и формулирани без дипломатически захаросване: тези структури се дублират, управляват се неефективно, разхищават средства, обслужват чужди политически дневни редове и в редица случаи влизат в пряк конфликт със суверенитета и интересите на САЩ. Това не е нова критика – новото е, че за първи път тя е доведена докрай.
Става дума за над 60 организации – част от системата на Организация на обединените нации, както и външни глобални форуми, панели, алианси и „платформи“. Сред тях има климатични структури, фондове за „устойчиво развитие“, програми за равенства, миграция, биоразнообразие, образование, култура, енергия, демокрация и какво ли още не. С една дума – цялата вселена от институции, които през последните десетилетия превърнаха ООН от инструмент за поддържане на международния мир в универсална трибуна „по всичкология“.
Фактите са показателни. Само през 2023 г. системата на ООН – със секретариат, фондове, агенции и спомагателни структури – разполага с над 130 000 служители по света. Това вече не е организация, а индустрия. Индустрия, която произвежда доклади, стратегии, резолюции и конференции, но все по-рядко реални решения. По класическата формула на Мърфи – разрастването води до усложняване, а усложняването до упадък.
Американската администрация казва и още нещо, което обикновено се премълчава: тази свръхраздута система се е превърнала и в удобен механизъм за легално присъствие, влияние и лобизъм на чужди държави и структури на територията на САЩ. Казано по-просто – институционализирана врата за чуждо влияние под прикритието на „международно сътрудничество“.
Тук идва логичният въпрос: а България?
България е член на значителна част от същите тези структури. Плаща членски внос. Поддържа персонал. Изпраща представители. Поема ангажименти. В замяна получава най-често участие в още работни групи, още стратегии и още „добри практики“, които рядко имат измерим ефект за българското общество, икономика или сигурност.
Разликата е, че САЩ си правят сметката. България – не. Поне не публично.
Никой не говори за напускане на ООН като такава. Но е напълно легитимно да се постави въпросът: кои структури са реално полезни за страната и кои са просто скъпоструващ навик? Кои защитават национален интерес и кои обслужват чужд дневен ред? Кои дават конкретна добавена стойност и кои съществуват основно, за да оправдаят собственото си съществуване?
Решението на САЩ не е анархия, а трезва ревизия. И то показва нещо важно: международното участие не е религия, а инструмент. Инструмент, който или работи за държавата, или се оставя.
В този смисъл въпросът не е дали „можем“ да си позволим подобен дебат у нас. Въпросът е колко още време ще си позволяваме да го избягваме.
