Днес отново станахме свидетели на напрежение в ромски квартал в София, където започна събарянето на незаконно издигнати постройки. Веднага след това група роми изразиха недоволството си пред медии и институции, настоявайки за ново настаняване, социална подкрепа и изразявайки обвинения към държавата, че ги оставя без дом. Сценарий, който вече не е изненада, но все по-често предизвиква остро недоволство сред българските граждани.
Истината обаче е следната: още през 2016 година е било официално обявено, че тези постройки са незаконни. От тогава досега – цели девет години – жителите на този квартал са били нееднократно уведомявани, че ще се стигне до премахване на сградите. Дадени са възможности, срокове, предупреждения. Но в голямата си част, вместо да се търси законов път или доброволно напускане, се е залагало на надеждата, че „няма да посмеят“. А днес, когато държавата – най-сетне – предприема действия, тя отново е сочена с пръст, че „не се грижи“, „не предлага алтернатива“, „нарушава права“.
Тук възниква логичният въпрос, който си задават хиляди българи: защо за едни хора законът важи, а за други – не? Всеки работещ български гражданин плаща наеми, кредити, сметки, спазва наредби и закони, и когато не го прави – понася последици. Не може в една и съща държава да има хора, които се борят за всяка стъпка в живота си, и други, които очакват всичко да им бъде осигурено – жилище, помощи, ток, вода, социални привилегии – без да поемат никаква отговорност.
Държавата не е длъжник на никого по презумпция. Тя е отговорна да създава условия, в които всеки гражданин – независимо от етнос или социален статус – да има достъп до образование, здравеопазване и възможност за развитие. Но отговорността за използването на тези възможности е лична. Когато години наред се живее в незаконно построено жилище и се игнорират предупрежденията, вината не може да бъде прехвърлена на властта, а още по-малко на хората, които си спазват задълженията.
Истинската дискриминация се проявява тогава, когато едни хора се наказват строго за неспазване на закона, а други се толерират с аргументи като „социална уязвимост“. Така се създават не само двойни стандарти, но и напрежение между общности, които трябва да живеят заедно.
Време е държавата да започне да прилага закона еднакво към всички. Само тогава ще има истинска справедливост. А докато се допуска едната част от обществото да бъде „вечната жертва“, а другата – „вечният виновник“, ще се въртим в омагьосания кръг на недоволство, омраза и бездействие.
