10 ноември в Бургас вече не се празнува. Не че някога са се вдигали всенародни веселия, но имаше една групичка от десетина души, които на паметната дата се събираха в някоя кръчма, за да се напият в сладки спомени за ония геройски времена. Дори СДС от време на време й домакинстваше с крачмата на "Богориди" 34 от позицията и самочуствието на партия люпилня на демократи. Днес няма и помен от десетоноемврийци. А с малки изключения хората са живи и здрави и в Бургас като изключим Емил Байрактаров и Уляна Фотева, които се споминаха. Но не се събират вече. Което е разбираемо. Дистанцията на времето е заличила много спомени, променила е битиета и е изиграла много превратности в живота на някои. Като на преподавателя по философия Стойчо Кьосев, например. Един от първите лидери на СДС и учредител на бургаския Клуб 19 ноември, който извоюва Партийния дом за университет, днес живее в Куба. Едва ли съратниците му преди 24 години, а и самият той, са предполагали, че вятърът на промяната след толкова време ще го отвее на острова на комунизма, срещу който са правели гладни стачки в България. Най-песимистичните промени в началото на демокрацията даваха на България 5 години да се стане нормална страна от Запада. Е, вече е част от него, но само на книга /членство в НАТО и ЕС/ и дълбоко в периферията му с ненормалния си олигархично-шесташки капитализъм, който изгради. Толкова уродлив, че да се задомиш с втора жена в родината на Фидел Кастро да не се приема като изненада. А даже с лека завист и честитки, че поне си на топло и в красива страна. Което синтезира безсмислието на дългия ни 24-годишен преход, за който като натрапващ се щрих от него се набива на очи Здравко Ангелов, разхождащ се с неизменното си куче по бургаските улици /човекът, който вдигна първия плакат срещу някогашния първи секретар на ОК на БКП Николай Жишев/. Неслучайно Стойчо Кьосев като дядо Либен казваше, че обича родината си, но само една част от нея - Бургас, заради който се връща и пак си отива. За другата България не си заслужава да си спомня, дори от комунистическа от Куба.
Автор: Велко Тасев
Снимка: bulfoto 
10 ноември в Бургас вече не се празнува. Не че някога са се вдигали всенародни веселия, но имаше една групичка от десетина души, които на паметната дата се събираха в някоя кръчма, за да се напият в сладки спомени за ония геройски времена. Дори СДС от време на време й домакинстваше с крачмата на "Богориди" 34 от позицията и самочуствието на партия люпилня на демократи. Днес няма и помен от десетоноемврийци. А с малки изключения хората са живи и здрави и в Бургас като изключим Емил Байрактаров и Уляна Фотева, които се споминаха. Но не се събират вече. Което е разбираемо. Дистанцията на времето е заличила много спомени, променила е битиета и е изиграла много превратности в живота на някои. Като на преподавателя по философия Стойчо Кьосев, например. Един от първите лидери на СДС и учредител на бургаския Клуб 19 ноември, който извоюва Партийния дом за университет, днес живее в Куба. Едва ли съратниците му преди 24 години, а и самият той, са предполагали, че вятърът на промяната след толкова време ще го отвее на острова на комунизма, срещу който са правели гладни стачки в България. Най-песимистичните промени в началото на демокрацията даваха на България 5 години да се стане нормална страна от Запада. Е, вече е част от него, но само на книга /членство в НАТО и ЕС/ и дълбоко в периферията му с ненормалния си олигархично-шесташки капитализъм, който изгради. Толкова уродлив, че да се задомиш с втора жена в родината на Фидел Кастро да не се приема като изненада. А даже с лека завист и честитки, че поне си на топло и в красива страна. Което синтезира безсмислието на дългия ни 24-годишен преход, за който като натрапващ се щрих от него се набива на очи Здравко Ангелов, разхождащ се с неизменното си куче по бургаските улици /човекът, който вдигна първия плакат срещу някогашния първи секретар на ОК на БКП Николай Жишев/. Неслучайно Стойчо Кьосев като дядо Либен казваше, че обича родината си, но само една част от нея - Бургас, заради който се връща и пак си отива. За другата България не си заслужава да си спомня, дори от комунистическа от Куба.
Автор: Велко Тасев
Снимка: bulfoto 
