Скандалът с помилванията, подписани от Илияна Йотова, спокойно заслужава обществен дебат. Ако сред 28 помилвани има петима осъдени за престъпления, свързани с наркотици, включително наркотрафик, както твърди Асен Василев, обществото има право да знае имената, мотивите, медицинските основания и пълната институционална верига, довела до тези решения. Тук няма място за партийна вярност. Подписът е на вицепрезидента и политическата отговорност не изчезва зад папки, становища и експертизи.
Само че точно тук започва удобното изкривяване. Помилването не пада от небето върху бюрото на Йотова. Комисията по помилването към президента е помощен експертен орган, който разглежда молби и докладва мотивирани предложения до вицепрезидента. Това е описано и в официалната страница на президентската институция. Комисията подпомага упражняването на правото на помилване по чл. 98, т. 11 от Конституцията и действа по правила, утвърдени с президентски указ. Тя не подписва указа, но тя подготвя почвата, документите и мотивите, върху които после се взема политическото решение.
При случая с т.нар. „петрички Ескобар“ президентството вече заяви, че към момента на помилването изпълнението на наказанието е било прекъснато за две години поради влошено здравословно състояние. Това не оневинява никого. Това отваря следващия, още по-важен въпрос: кой даде медицинската оценка, какво точно пише в нея, кой я прие за достатъчна и защо обществеността научава за тези неща едва когато започва предизборна атака.
Асен Василев има право да пита Йотова защо е подписала. Това е нормален политически въпрос. Но ако ще се говори сериозно, трябва да се пита и цялата експертна верига. Кой е преценил, че тези осъдени не могат да изтърпяват наказанието си. Кой е преценил, че здравословното им състояние налага помилване, а не друг режим. Кой е проверил риска. Кой е направил разлика между тежко болен човек и удобна врата за излизане от затвора.
И тук идва големият проблем с моралната поза на „Продължаваме промяната“. Когато темата е Йотова, се говори с гръмки думи за отговорност, прозрачност и държавност. Добре. Нека има прозрачност. Но същата тази политическа среда твърде често мълчи или сменя темата, когато въпросите стигнат до нейните собствени кадрови решения, зависимости, управленски провали и хора, които рецитират брюкселски мантри без грам национален рефлекс.
Държава не се управлява с автоматично „ние сме солидарни“, ако тази солидарност влиза в конфликт с българския интерес. Политик, който на всеки външен натиск отговаря с поклон и готовност, не изглежда като държавник. Изглежда като чиновник с микрофон. В този смисъл фигури като Андрей Гюров не успяват да дадат отговор на по-големия въпрос: има ли изобщо собствена българска позиция, или всичко се свежда до повторение на правилните фрази в правилния момент.
Затова скандалът с помилванията не трябва да бъде оставен нито на Йотова, нито на ПП, нито на предизборните говорители. Той трябва да бъде разплетен документ по документ. Колко са случаите. За какви престъпления става дума. Какви становища са дадени. Кои експерти са ги подписали. Какво е предложила Комисията по помилването. Какво е приела Йотова. Имало ли е особени мнения. Имало ли е проверка след това. Каква е съдбата на помилваните след излизането им.
Истината няма да излезе от телевизионни лозунги. Тя ще излезе от документи. Ако Йотова е подписала лоши решения, трябва да носи политическа отговорност. Ако експертни комисии са дали спорни, удобни или слаби становища, те също трябва да бъдат осветени. Ако ПП използва темата избирателно като предизборна бухалка, това също трябва да се каже ясно.
Защото иначе получаваме познатата българска схема: едни викат „морал“, други викат „компромат“, а гражданите пак остават без отговор кой реално е отворил вратата. А при помилване на хора, осъдени за наркотици и наркотрафик, тази врата не е дребен административен детайл. Това е тест за държавата.
