Понякога две снимки са достатъчни, за да покажат разликата между официалния език на дипломацията и реалното разпределение на силата. Не защото фотографията сама доказва кой на кого се подчинява, а защото протоколът, поведението и политическият контекст издават повече от внимателно редактираните прессъобщения. В горната част на колажа виждаме лидери, които вървят редом. В долната виждаме европейския политически елит, събран в Овалния кабинет, където трябва да обсъжда собствената си сигурност, собствената си война на континента и собственото си бъдеще. Контрастът е прекалено силен, за да бъде подминат като случайност на фотографа.
Пекин отдавна гради образа на свят, в който няма една столица, която раздава легитимност и определя кой е приемлив и кой трябва да бъде изолиран. Китай, Русия, Индия, държавите от БРИКС, Турция, страните от Персийския залив и редица други центрове преследват собствени интереси, без да се отказват от отношенията си с останалите. Между тях има конкуренция, недоверие и сблъсък на интереси, но това не им пречи да търгуват, да преговарят и да си оставят пространство за маневриране. Никой не изисква от Индия да стане Китай, за да купува руски петрол. Никой не очаква от Саудитска Арабия да скъса с Вашингтон, за да разговаря с Пекин. Турция остава в НАТО и едновременно поддържа канали към Москва. Това не е братство между народите и не е идилия. Това е нормалната държавна политика, при която националният интерес стои над политическата мода.
Европа изглежда все по-далеч от този модел. Тя говори за стратегическа автономия, но при всяка голяма криза отново се обръща към Вашингтон. Говори за суверенитет, но основната архитектура на сигурността ѝ зависи от САЩ. Говори за независима икономическа политика, но през последните години прие решения, които прекъснаха цели енергийни и търговски връзки, докато европейската индустрия пое значителна част от цената. Говори за собствен геополитически глас, но твърде често този глас звучи като превод на вече формулирана отвъд Атлантика позиция. Тук вече не става дума за любов или омраза към Америка. Става дума за елементарен въпрос на политическа тежест. Ако Европейският съюз претендира, че е глобален център на сила, той трябва да е способен да формулира и защитава собствен интерес дори когато този интерес не съвпада напълно с американския.
Точно затова долната снимка е толкова неудобна. Европейските лидери са пристигнали във Вашингтон, за да говорят за война, която се води на европейска територия, за гаранции, които засягат европейската сигурност, и за решения, чиито икономически последствия ще бъдат платени основно от европейските общества. След срещите те се връщат в столиците си и обясняват, че става дума за разговор между равноправни партньори. На теория това е вярно. На практика равноправието се измерва не с броя на знамената около масата, а със способността да кажеш „не“, да преследваш различна политика и да понесеш конфликта със съюзника си, когато интересите ви се разминават.
Тук думата „васалитет“ звучи крайно, но усещането, което стои зад нея, не се ражда от нищото. Съвременната зависимост не прилича на колониалните режими от XIX век. Не са нужни губернатори, гарнизони и формални заповеди. Достатъчно е икономическата, военната и политическата система да бъде организирана така, че едната страна да има значително по-голяма свобода да определя дневния ред, а другата да носи значителна част от последствията. Тогава отношенията пак могат да се наричат съюзнически, но въпросът за равнопоставеността остава.
Особено показателно е, че в същото време голяма част от света отказва да бъде вкарана в същата схема. Китай не прекратява отношенията си с Русия, защото Брюксел настоява за това. Индия не позволява на Вашингтон или Европа да определят откъде да купува енергия. Държавите от Близкия изток разговарят с всички, защото разбират, че външната политика не е конкурс за морална чистота, а инструмент за защита на интереси. Дори страни, които са тесни партньори на Съединените щати, все по-често отказват автоматично да следват всяка американска линия. Точно това представлява многополюсността в практиката. Не свят без големи сили, а свят, в който големите сили вече са повече от една и средните държави се опитват да печелят пространство между тях.
Европейският парадокс е, че разполага с икономика, население, технологии и историческа тежест, които би трябвало да ѝ позволят да бъде самостоятелен център. Вместо това Брюксел все по-често превръща външната политика в набор от идеологически тестове. Някои държави се обявяват за допустими партньори, други за токсични, а икономическата цена на това разграничение остава на втори план. Така Европа сама стеснява собственото си поле за действие и после се чуди защо други държави, които не си поставят подобни ограничения, печелят влияние, пазари и дипломатическа свобода.
Затова този колаж има политическа сила. Не защото доказва, че в Пекин всички са равни, а във Вашингтон всички са подчинени. Това би било евтина пропаганда. Той поставя по-сериозен въпрос. Защо едни държави все по-настойчиво демонстрират, че могат да разговарят с различни центрове на сила и да пазят собствената си свобода на действие, докато Европа продължава да нарича зависимостта „стратегическо партньорство“ и послушанието „единство“?
В крайна сметка суверенитетът не се измерва по броя европейски знамена пред сградата на институциите. Измерва се по това кой определя политиката, кой има право да откаже, кой защитава собствената си икономика и кой плаща цената на взетите решения. Равноправните партньори могат да вървят заедно, но и да поемат в различни посоки, когато интересите им го изискват. Клиентите обикновено чакат някой да им покаже къде да седнат.
