Имаше едно време в Бургас места, които не бяха паметници, не бяха атракции и не влизаха в туристическите дипляни, но всички ги знаеха. Едно от тях беше гъбката на площад „Тройката“. На пръв поглед нищо особено, градска чешмичка, малка, шарена, ниска, поставена насред ежедневието. Но точно такива неща остават в паметта най-дълго, защото около тях минава животът.
Старата снимка връща Бургас в години, когато площадът е бил истинско място за срещи, а не само пространство за преминаване. Хора пред магазините, деца наоколо, пейки, разговори, чакане, разходки, покупки, срещи „до гъбката“. Това са онези дребни градски ориентири, които не се нуждаят от табела. Казваш „чакам те при гъбката“ и всички знаят къде.
Гъбката на „Тройката“ беше част от стария Бургас не с размер, а с присъствие. Тя стоеше там като детайл от градската сцена, около който поколения бургазлии са минали, спрели, пили вода, играли или уговорили среща. Днес такива места често изчезват тихо. Първо ги приемаме за даденост, после ги махат, после след години някоя стара снимка ни удря право в спомена.
И точно тогава разбираш, че градът не се помни само с големите сгради и официалните събития. Помни се с мириса на улицата, с витрините, с хората по тротоарите, с онези малки обекти, които са били част от всекидневието. Гъбката е такъв знак. Малка, почти смешна на вид, но бургаска до последната точка.
Днешният площад „Тройката“ е друг. По-подреден, по-широк, по-модерен. Но в тази модерност понякога липсва точно онова, което прави един град близък. Липсват малките неща с характер. Липсват местата, които хората кръщават сами, без общинска комисия, без проект, без церемония. Гъбката беше точно такова място.
За едни това е просто стара чешмичка. За други е спомен от детството. За трети е снимка от Бургас, който вече го няма. А за града е напомняне, че паметта не живее само в архивите. Понякога тя стои на площада, с формата на гъбка, и чака някой да си спомни.
