Не преживяхме преход, а велика криминална революция
- Г-н Тодоров, темата за биологично-политическата акушерия, за отровно преплетените като лиани в политическа джунгла обвързаности ме наведе на мисълта за т.нар. посредници във властта. Вие сте един от първите, които повдигнахте завесата над този проблем. Не е ли време да се осветят и техните биографии – ще бъде трудно, но целта оправдава средствата.
- Аз мисля, че дори сме закъснели в осветяването на биографиите на тези групи, които наричате посредници. Аз ги наричам “хора с диспечерски функции”. Те разпределят ресурси, влияние, властови позиции.
Например сегашният културен министър Петър Стоянович е един политически номад. Навремето в някаква степен той беше изгонен от СДС, защото направи тази прословута среща на тогавашния кандидат за столичен кмет Орешарски с Васил Божков. Да не забравяме, че когато преди две години и половина Георги Първанов готвеше сдружението си “АБВ”, той и Мария Капон проявиха готовност да станат част от този проект. Има ги на снимки, има ги като заявен интерес да влязат във властта. Така че протуберансите на неговото политическо номадство достигат неподозирани висоти.
Или според израза на Александър Зиновиев – “зеещи висини”.
- Политическото номадство според мен обаче в много малка, да не кажа нищожна степен е личен избор, не се формира толкова от индивидуални качества и установки, а трябва да бъде разрешено. Човек може да иска да си „номадства”, но да не му е дадена „зелена улица”. Да не му е позволено да има определения тип биография, която служи като „пътен лист” за безпроблемния трафик, за пренос-превоза на финансово-управленски модели от едно лоби към друго…
- Петър Стоянович сам по себе си не е представител на такъв клан, но неговата гъвкавост и способности в осъществяването на такива диспечерски функции са забелязани и това, което наричаме „кукловоди на прехода”, умело го лансират. Защото няма как при всяко завъртане на властовата рулетка да излизат едни и същи хора, които са сякаш от една колода и някой ги изважда от ръкава си, за да разиграва партии, които винаги водят до едно и също. И то се нарича
„злоупотреба с публични пари”
Не случайно започвам книгата си с едно изявление на съдията Джовани Фалконе, който казва: „Ако искате да победите мафията, направете я бедна” – тоест, отнемете нейния достъп до публичните пари. Същото е и в България.
- Въртим се в омагьосания кръг на едни „300 семейства”, обвързани кланово, и няма шанс за пробив на нови лица. Наистина ли сме толкова безсилни?
- Вероятно освен картината на диагнозата хората искат да чуят и решение. Разбира се, този, който претендира за всеобхватно решение, е твърде претенциозен и вероятно греши. Но отделни маркери могат да бъдат направени. На първо място, така си мисля, че радикалният вариант, който може да се случи, е едно копиране на ставащото в Северна Африка и по-специално в Тунис. Там протестиращите излъчиха около 30-ина човека в т.нар. върховна комисия, оглавена от няколко честни по общото мнение и непокварени конституционалисти. Работят по цялостната промяна на структурата на държавата и обществените институции. Протестиращите са винаги в готовност. Те се изтеглят и при най-малкия опит да не се случат реформите са отново на улицата. Това е един работещ вариант. Но къде ще намерим тези петима конституционалисти – всички излязоха със зависимости.
Вторият вариант е изграждането на нов партиен проект, но за мен това е доста по-отдалечено във времето случване. Най-реалистичният вариант са избори наесен, съставяне на нещо, което донякъде да се задържи, избори напролет…
Ще имаме поредица от избори.
- И може би поредица от протести?
- Точно така. Протестите ще инициират следващите като вълна предсрочни избори. Така или иначе, по този начин не може да продължи.
- Това е една перманентна криза!
- Давате ми основание да кажа нещо, което описва българския политически и стопански живот – България е или в кризисно, или в предкризисно, или в средкризисно състояние. Тоест, кризата е перманентна, мисленето стана кризисно, а
когато мисленето е кризисно, няма място за демокрация
И тук ще направя заключението, че голямата опасност е постепенното сриване на страната ни към някакъв тип кланова държава.
- Прав сте! Още в началото на 90-те години западни наблюдатели от авторитетната организация „Амнести интернешънъл” ни сравниха с… Того!
- Сравнението е според мен съвсем на място. При една кланова държава с малката група от неколкостотин хиляди българи, които имат някакъв бизнес и могат да си плащат данъците и сметките, тях няма да ги интересува да има демокрация.
Те ще искат анклавизация
в която активните да живеят добре – тоест, тези, които си плащат данъците, които си плащат здравните и социалните осигуровки.
Демокрацията в тези условия не работи. Като режим, като структура на управление тя работи в сравнително проспериращи общества. Две трети от българите са изпаднали от борда. И проблемът не е само в лошата политика на партиите. Според едно съвсем скорошно изследване над милион българи отказват да работят системно. Знаете ли какво значи това – че те лишават децата си от социален опит. Това означава, че вече нямаме трудова етика.
Покрай липсата на труда и неговите плодове започва тоталната деградация на всичко, което съпътства изграждането на индивидуалното познание, с което човекът кандидатства на пазара на труда. Българският пазар на труда вече няма функциите на кастинг за добрите, по-добрите и най-добрите, а има функцията да осигурява оцеляваща среда за тези, които не са положили достатъчно усилия да видят собственото си бъдеще и да инвестират в него. Тогава клановизацията и призивът: „Дайте ми каквато и да е работа, само да оцелея!”, е страшен.
Психологията на оцеляването е контрапродуктивна.
[caption id="attachment_53500" align="alignleft" width="480"]
Антон Тодоров[/caption]
- Вие цитирате емблематичната фраза на Бойко Борисов: „Аз да не съм жена, че да ми гледат миналото!” Но то днес, повече отвсякога, е бомба с ускорител, не със закъснител. Затова вие се вглеждате внимателно в биографиите на нашите политици /примерът с президента Росен Плевнелиев вече е христоматиен/ и намирате прикривани факти, които са шокиращи.
- Те имат характера на ампутирани факти. За мен е по-важното, че някои хора като Йордан Йотов, “българския Суслов”, както беше известен, каза в едно интервю, преди да почине - че е имало куфарчета. Ще дам един пример от първата книга за Меглена Кунева – за източването на ИНКО – външнотърговската фирма, която беше на пряко подчинение на Научно-техническото разузнаване /НТР/. Виждаме, че един човек в днешната партия на Меглена Кунева – Даниел Вълчев, чрез негова фирма, в която съдружник му е дългогодишната шефка на правния отдел на МС Галина Маринска, са получавали десетки, стотици милиони левове за обслужване на ИНКО.
Има един договор, за който се чудя как не е стигнал до прокуратурата. ИНКО и консултинг, свързан с фирмата на Вълчев, правят обща фирма, като ИНКО вкарва 6 млн. и по договор тези пари стават обща собственост.
Това е бандитизъм в особено големи размери
В тази партия на Меглена Кунева има енергийни експерти като Друми Друмев. Той е един от основните енергийни експерти в тази партия. Човек, който беше съдружник на Илия Павлов, на Николай Вълканов…. Прощавайте, но това е задкулисието. Какво да очакваме от такива „експерти” като Друмев? Те ще бъдат един Еленко Божков, само не в левия ръкав, а този път отдясно.
- Има и други примери за „счупени политически грънци”, както ги наричате. Например в биографията на бившия депутат Асен Агов има бели петна. Вие ги “запълвате” с един документ, който недвусмислено сочи, че на младини Агов, този залязъл рупор на антикомунистическата реторика, е кандидатствал за… кадрови офицер в Първо главно управление /ПГУ/ на ДС, тоест – външното разузнаване.
- На тази информация попаднах миналата година.
Този факт за Асен Агов никога не се е появявал на друго място. И когато направих публикация, той написа отворено писмо, че това не било вярно. Което доказва, че тези хора се държат точно като мъж, хванат в изневяра, който казва: „Не бях аз!”.
Имаме документ, подписан, подпечатан, заверен нотариално от Комисията по досиетата. Всичко това показва, че българският преход не се е случил по начина, който сме очаквали...
Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА, в. Шоу
