Напоследък, осбена сила набира ново политическо сформирование - Реформаторският блок. Дори и според социологическите проучвания, "новото дясно" ще влезе в парламента без проблеми. Алтернатива ли са обаче те на сегашното управление,как се идва на власт и как се управлява, какви са техните идеи и имат ли те почва у нас- представяме ви коментарът на Елена Кодинова за в-к Преса. Заглавието е на e-burgas.
Американецът Джоузеф Маккарти води твърде предвидим живот до февруари 1950 г. Роден е в бедно многодетно фермерско семейство, завършва гимназия чак на 20 години, лута се каква специалност да избере в колежа, накрая се дипломира като юрист. През 1936 г. се кандидатира за районен прокурор от квотата на Демократическата партия, но губи изборите. През 1944 г. вече е в Републиканската партия, а през 1947 г. става неин сенатор. През първите три години от мандата почти никой не го забелязва. Говори се, че колегите му законотворци не са го харесвали особено, защото бил избухлив и груб, и бързо го изолирали.
Но идва февруари 1950 г. и животът му се преобръща. Не къде да е, а точно пред представителки на женския клуб на Републиканската партия в градчето Уийлинг, Западна Вирджиния, сенатор Маккарти размахва един хвърчащ лист. И заявява пред стреснатите и очаровани домакини, че на него са имената на всички комунисти, които работят в държавната администрация и застрашават интересите на страната. Останалото е история - настъпва ерата на маккартизма, ловът на вещици, подслушването и следеното. Отначало американското общество е вцепенено и не реагира. Но полека се съвзема и слага на място разбеснелия се сенатор.
През 1954 г. телевизионният водещ Едуард Мъроу излъчва серия от изказвания на Джоузеф Маккарти, в които той громи своята бивша Демократическа партия и я обвинява в „предателство и прикриване на комунистите“. След това журналистът казва: „Не бива да бъркаме дисидентството с нелоялност. Трябва да помним, че обвинението не е доказателство и че присъда се издава на базата на улики в съдебен процес.
Няма да живеем в страх един от друг
Действията на сенатора предизвикаха тревога и недоволство сред съюзниците ни в чужбина и успокоиха враговете ни. И чия е вината? Не е негова. Не той създаде този страх, той просто го експлоатира, и то доста успешно.“ Маккарти веднага се появява по телевизията и обвинява Мъроу в шпионаж в полза на руснаците и в комунистическа пропаганда. Същата година сенаторът републиканец Ралф Фландърс казва за колегата си съпартиец: „Дори да беше на заплата при комунистите, пак нямаше да им свърши толкова добра работа.“ През декември 1954 г. Сенатът гласува категорично Маккарти да бъде порицан за дейността си. Той умира три години по-късно едва на 48 г. от усложнения от алкохолизъм, забравен и отхвърлен, рухнал физически и психически. Напоследък все повече се сещам за тази тъжна политическа история, когато си мисля за родното българско дясно пространство. В него през последните месеци почти без никаква идейна конкуренция трайно и агресивно се настани антикомунизмът. И то архаичен, креслив и анатемосващ антикомунизъм от типа на маккартизма. Полази и на протестите срещу правителството чрез забравени вече лозунги като „червени боклуци“.
Антикомунизмът носи всички белези на това, което отрича - непримиримост към чуждото мнение, обвиняване на всеки критик за предател и незабавна разправа с него, агресивно налагане на „правата линия“. Както ни показва тъжната история на сенатора Маккарти, пък и на някои родни особено гръмогласни громители на комунизма, много често той е реваншизъм и кариерно престараване, комплекси и опит за нарцистично привличане на вниманието. И в крайна сметка се превръща в чист комунизъм. Защото комунизмът е мироглед, не е политическа доктрина или идеология. Той е склонност да слушаш и да обожествяваш лидери и да не си задаваш въпроси, да заспиш в една идеология като в утроба и така да се лишиш напълно от лична да те ползват и манипулират, като ти забраняват да критикуваш под заплаха от насилствено прогонване и изолация. Ето такъв комунизъм много обичат както диктаторите в ляво, така и диктаторите в дясно. За този страх говори и Мъроу - страхът, че ще те отлъчат и омаскарят, ако се опълчиш срещу своите, щом не са прави.
Тъжно е, че вече повече от двайсет години така наречените десни партии не успяха да излязат от детската болест на агресивния антикомунизъм и да предложат някакви идеи „за“, а не само „против“. Приватизацията ги спасяваше известно време и ги караше да изглеждат като носители на практични и проактивни идеи, но тя в общи линии приключи и на нейно място нищо ново не се появи.
Да, добре, разбрахме против какво са, всички сме съгласни с тях по тази точка, всички сме против комунизма, никой не иска връщането му. Ако през 90-те години на миналия век политиците можеха да се опрат на отрицанието му, за да се легитимират като демократи, днес това изглежда в най-добрия случай смешно. А ако поглед нем сериозно, агресивният антикомунизъм отново даде смелост на някои хора вдясно да наричат „комунист“ всеки, който им поиска отчетност. Точно както партийните секретари преди 1989 г. наричаха всеки свой критик „фашист“. И отново има призиви да не придиряме много на лидерите на борците за демокрация, докато не победим общия враг. Точно както при комунизма не се даваше да се каже и една дума срещу БКП с оправданието, че тя има много важна задача - бори се срещу световния империализъм.
Вече от 13 години сме в XXI век, който има свои специфики и проблеми, породени от масовото навлизане на високите технологии в живота ни. Никога времето не е текло така бързо и никога не са се сменяли така светкавично политическият и общественият пейзаж. Съвсем наскоро светът преживя и тежка икономическа криза. Десните имат широко поле за действие и генериране на идеи как страната да дръпне напред. Защото ако са истински десни и
представляват бизнеса и предприемчивите хора на нацията
именно с това трябва да се занимават. А не да вадят мухлясалите лозунги на антикомунизма от 90-те години и да търсят противопоставяне по толкова демодиран и нелеп начин. Единственият им идеологически събрат, който би видял в сегашното им поведение нещо положително, би бил само Джоузеф Маккарти. А хора като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър не биха ги припознали за свои съмишленици. Защото те и двамата вършеха нещо „за“, а не „против“.
Истината е, че България е бедна страна и поради това в нея трудно се намират автентични десни избиратели. Няма човешка база за дясна партия, която да се грижи за интересите на бизнеса. От другата страна пък, макар да има огромна човешка маса за нея, няма и истинска лява партия, която да балансира дясното, като защитава правата на наемния труд.
Имаме БСП, която не иска да прекъсне пъпната си връв със старата БКП. Затова все още само антикомунизмът предизвиква емоционални реакции у тези, които Докато бяха в нокдаун през последните години, десните партии можеха поне това да направят - мозъчни атаки на идеи и доктрини, с които да привлекат млади избиратели. Защото е нелепо хора, които нямат 30 години, да се легитимират като десни с репресиите на ДС и прадядо си, който лежал в Белене. Престъпленията на комунистическата власт вече бяха осветени и категорично осъдени от цялото общество. А дясното мислене
изисква биография, но тя не може да бъде на дядо ти
трябва да е твоя. Дясното е предприемчивост, победителски дух, понякога дори хищнически инстикти за успешно икономическо поведение, индивидуализъм и лична свобода, а не преклонение пред лидери и мрънкане, че не можеш да се възползваш като наследник от фабриките на рода си.
На десните партии страхотно би им отивало да се захванат с неща като: идеи за излизане от демографската и икономическата криза; формулировката на българската мечта и новия патриотизъм, основани на предприемачество; утвърждаване на семейните ценности; гарантиране на справедлива съдебна система, без която демокрацията не може да функционира.
Това чакаме от тях, а не уроци по история. XXI век няма да ги чака да се вглеждат в миналото. 
Напоследък, осбена сила набира ново политическо сформирование - Реформаторският блок. Дори и според социологическите проучвания, "новото дясно" ще влезе в парламента без проблеми. Алтернатива ли са обаче те на сегашното управление,как се идва на власт и как се управлява, какви са техните идеи и имат ли те почва у нас- представяме ви коментарът на Елена Кодинова за в-к Преса. Заглавието е на e-burgas.
Американецът Джоузеф Маккарти води твърде предвидим живот до февруари 1950 г. Роден е в бедно многодетно фермерско семейство, завършва гимназия чак на 20 години, лута се каква специалност да избере в колежа, накрая се дипломира като юрист. През 1936 г. се кандидатира за районен прокурор от квотата на Демократическата партия, но губи изборите. През 1944 г. вече е в Републиканската партия, а през 1947 г. става неин сенатор. През първите три години от мандата почти никой не го забелязва. Говори се, че колегите му законотворци не са го харесвали особено, защото бил избухлив и груб, и бързо го изолирали.
Но идва февруари 1950 г. и животът му се преобръща. Не къде да е, а точно пред представителки на женския клуб на Републиканската партия в градчето Уийлинг, Западна Вирджиния, сенатор Маккарти размахва един хвърчащ лист. И заявява пред стреснатите и очаровани домакини, че на него са имената на всички комунисти, които работят в държавната администрация и застрашават интересите на страната. Останалото е история - настъпва ерата на маккартизма, ловът на вещици, подслушването и следеното. Отначало американското общество е вцепенено и не реагира. Но полека се съвзема и слага на място разбеснелия се сенатор.
През 1954 г. телевизионният водещ Едуард Мъроу излъчва серия от изказвания на Джоузеф Маккарти, в които той громи своята бивша Демократическа партия и я обвинява в „предателство и прикриване на комунистите“. След това журналистът казва: „Не бива да бъркаме дисидентството с нелоялност. Трябва да помним, че обвинението не е доказателство и че присъда се издава на базата на улики в съдебен процес.
Няма да живеем в страх един от друг
Действията на сенатора предизвикаха тревога и недоволство сред съюзниците ни в чужбина и успокоиха враговете ни. И чия е вината? Не е негова. Не той създаде този страх, той просто го експлоатира, и то доста успешно.“ Маккарти веднага се появява по телевизията и обвинява Мъроу в шпионаж в полза на руснаците и в комунистическа пропаганда. Същата година сенаторът републиканец Ралф Фландърс казва за колегата си съпартиец: „Дори да беше на заплата при комунистите, пак нямаше да им свърши толкова добра работа.“ През декември 1954 г. Сенатът гласува категорично Маккарти да бъде порицан за дейността си. Той умира три години по-късно едва на 48 г. от усложнения от алкохолизъм, забравен и отхвърлен, рухнал физически и психически. Напоследък все повече се сещам за тази тъжна политическа история, когато си мисля за родното българско дясно пространство. В него през последните месеци почти без никаква идейна конкуренция трайно и агресивно се настани антикомунизмът. И то архаичен, креслив и анатемосващ антикомунизъм от типа на маккартизма. Полази и на протестите срещу правителството чрез забравени вече лозунги като „червени боклуци“.
Антикомунизмът носи всички белези на това, което отрича - непримиримост към чуждото мнение, обвиняване на всеки критик за предател и незабавна разправа с него, агресивно налагане на „правата линия“. Както ни показва тъжната история на сенатора Маккарти, пък и на някои родни особено гръмогласни громители на комунизма, много често той е реваншизъм и кариерно престараване, комплекси и опит за нарцистично привличане на вниманието. И в крайна сметка се превръща в чист комунизъм. Защото комунизмът е мироглед, не е политическа доктрина или идеология. Той е склонност да слушаш и да обожествяваш лидери и да не си задаваш въпроси, да заспиш в една идеология като в утроба и така да се лишиш напълно от лична да те ползват и манипулират, като ти забраняват да критикуваш под заплаха от насилствено прогонване и изолация. Ето такъв комунизъм много обичат както диктаторите в ляво, така и диктаторите в дясно. За този страх говори и Мъроу - страхът, че ще те отлъчат и омаскарят, ако се опълчиш срещу своите, щом не са прави.
Тъжно е, че вече повече от двайсет години така наречените десни партии не успяха да излязат от детската болест на агресивния антикомунизъм и да предложат някакви идеи „за“, а не само „против“. Приватизацията ги спасяваше известно време и ги караше да изглеждат като носители на практични и проактивни идеи, но тя в общи линии приключи и на нейно място нищо ново не се появи.
Да, добре, разбрахме против какво са, всички сме съгласни с тях по тази точка, всички сме против комунизма, никой не иска връщането му. Ако през 90-те години на миналия век политиците можеха да се опрат на отрицанието му, за да се легитимират като демократи, днес това изглежда в най-добрия случай смешно. А ако поглед нем сериозно, агресивният антикомунизъм отново даде смелост на някои хора вдясно да наричат „комунист“ всеки, който им поиска отчетност. Точно както партийните секретари преди 1989 г. наричаха всеки свой критик „фашист“. И отново има призиви да не придиряме много на лидерите на борците за демокрация, докато не победим общия враг. Точно както при комунизма не се даваше да се каже и една дума срещу БКП с оправданието, че тя има много важна задача - бори се срещу световния империализъм.
Вече от 13 години сме в XXI век, който има свои специфики и проблеми, породени от масовото навлизане на високите технологии в живота ни. Никога времето не е текло така бързо и никога не са се сменяли така светкавично политическият и общественият пейзаж. Съвсем наскоро светът преживя и тежка икономическа криза. Десните имат широко поле за действие и генериране на идеи как страната да дръпне напред. Защото ако са истински десни и
представляват бизнеса и предприемчивите хора на нацията
именно с това трябва да се занимават. А не да вадят мухлясалите лозунги на антикомунизма от 90-те години и да търсят противопоставяне по толкова демодиран и нелеп начин. Единственият им идеологически събрат, който би видял в сегашното им поведение нещо положително, би бил само Джоузеф Маккарти. А хора като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър не биха ги припознали за свои съмишленици. Защото те и двамата вършеха нещо „за“, а не „против“.
Истината е, че България е бедна страна и поради това в нея трудно се намират автентични десни избиратели. Няма човешка база за дясна партия, която да се грижи за интересите на бизнеса. От другата страна пък, макар да има огромна човешка маса за нея, няма и истинска лява партия, която да балансира дясното, като защитава правата на наемния труд.
Имаме БСП, която не иска да прекъсне пъпната си връв със старата БКП. Затова все още само антикомунизмът предизвиква емоционални реакции у тези, които Докато бяха в нокдаун през последните години, десните партии можеха поне това да направят - мозъчни атаки на идеи и доктрини, с които да привлекат млади избиратели. Защото е нелепо хора, които нямат 30 години, да се легитимират като десни с репресиите на ДС и прадядо си, който лежал в Белене. Престъпленията на комунистическата власт вече бяха осветени и категорично осъдени от цялото общество. А дясното мислене
изисква биография, но тя не може да бъде на дядо ти
трябва да е твоя. Дясното е предприемчивост, победителски дух, понякога дори хищнически инстикти за успешно икономическо поведение, индивидуализъм и лична свобода, а не преклонение пред лидери и мрънкане, че не можеш да се възползваш като наследник от фабриките на рода си.
На десните партии страхотно би им отивало да се захванат с неща като: идеи за излизане от демографската и икономическата криза; формулировката на българската мечта и новия патриотизъм, основани на предприемачество; утвърждаване на семейните ценности; гарантиране на справедлива съдебна система, без която демокрацията не може да функционира.
Това чакаме от тях, а не уроци по история. XXI век няма да ги чака да се вглеждат в миналото. 
