Обявената от ДПС вълна от митинги под мотото „НЕ на омразата“ уж звучи като призив за обществено успокоение и стабилност. В действителност обаче картата на тези събития казва много повече от официалните прессъобщения. Градовете не са случайни. Почти навсякъде става дума за населени места, в които преобладава мюсюлманско население и където ДПС традиционно контролира електоралния вот до последния автобус.
Това не е национален митинг срещу омразата. Това е демонстрация на електорална мощ, опакована в моралистичен лозунг.
Когато говориш срещу омразата, но умишлено избягваш големите градове, смесените общности и реалния обществен дебат, не гасиш напрежение. Напротив – разпалваш го. Показваш ясно кой „говори от името на държавата“ и кой остава извън разговора. Това не е обединение. Това е сегментация на обществото по етнически и зависими линии.
Вторият проблем е още по-сериозен. Тези митинги не са спонтанни. Те не са гражданска енергия. Те са логистика. Автобуси, списъци, партийни активисти и хора, за които участието не е убеждение, а надница. Така не се защитава демокрацията. Така тя се обезсмисля.
Когато бъдещето на България, бюджетът, еврозоната и политическата стабилност се свеждат до „присъствие срещу 50 лева“, вече не говорим за политически процес, а за търговия с влияние. Евтина, цинична и опасна.
И тук става ясно къде всъщност е спирачката за развитието на България. Не в „езика на омразата“, не в гражданското недоволство, а в модела, при който една партия използва цели региони като заложници, за да доказва значимостта си в София. Това не е защита на стабилността, а изнудване със стабилността.
Най-големият парадокс е, че точно под знамето „НЕ на омразата“ се възпроизвежда най-опасното разделение – мълчаливото етническо противопоставяне, прикрито зад думи за демокрация и Родина. Омразата не винаги крещи. Понякога тя просто се организира по списък и се извозва с автобус.
А България плаща цената. Всеки път.
