На днешния ден… Роден е Христо Ботев. И още от 06.01
Родени:
Христо Ботев (1848 – 1876) - български поет и революционер
Роден на 25 декември 1847 г. (нов стил 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер
в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.
Христо Ботйов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой - революционер, поет и публицист.
Продължител на делото на П. Хилендарски, Раковски и Васил Левски.
Завършил калоферското училище. Бил е частен ученик във Втора Одеска гимназия в Русия, от която е изключен. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска родния си град. По това време във в. "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото му стихотворение - "Майце си". През 1867 г. се установява в Румъния. Бил е словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора"; печатар при Каравелов, сътрудник и съредактор на революционния орган. Известно време живее заедно с Левски. На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник - "Дума на българските емигранти". През 1873 г. издава сатиричния в. "Будилник". През 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новият орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 година сключва брак с Венета. През септември с. г., съвместно със Стефан Стамболов, издава стихосбирката "Песни и стихотворения" и "Стенен календар за 1876 година" със стихотворението "Обесването на Васил Левски". На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета - Иванка.
След удара, нанесен на ВРО след обесването на Васил Левски (1863)
и колебанията на Любен Каравелов, Ботев застава начело на БРЦК.
През 1875 г. БРЦК, под ръководството на Ботев, започва подготовката на въстание в България. За тази цел той заминава за Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това, в края на 1875 г. Ботев подава оставка, което довежда до разпускането на организацията, но той не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет, Ботев установява контакт с неговите членове. През май 1876 г. той започва редактирането на последния свой вестник - "Нова България", от който успява да издаде само един брой. През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев организира чета и става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг. От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери.
На 2 юни (20 май стар стил) 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Околчица във Врачанския балкан.
Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем - събрано в 2 тома (20 стихотворения, писма, статии, фейлетони), но по своите художествени достойнства то бележи връх не само във възрожденската, но изобщо в българската литература.
Алексий Калайджиев (1865 - ?) - български духовник
Никола Жеков (1865 – 1949) - военен деец
Антон Арнаудов (1866 – 1948) - български революционер
Йордан Иванов (1872 – 1947) - български учен
Атанас Калфов (1875 - ?) - български революционер
Стефан Добрев (1878 - ?) - български революционер
Тодор Оровчанов (1881 – 1927) - български революционер
Антон Стериов (1882 – 1924) - български революционер
Кина Герджикова (1884 – 1950) - българска актриса
Христо Николов Луков (1888 – 1943) - български политик
Владимир Григоров (1894 – 1985) - български художник
Иван Маринов (1896 – 1979) - български военен деец
Здравко Сугарев (1909 – 1993) - български икономист
Боню Ангелов (1915 – 1989) - български филолог
Христо Евтимов (1921 – 2005) - български футболист
Евгения Камова (1928) - българска писателка
Иван Григоров (1945) - български юрист
Димитър Петков (1958) - български режисьор
Станислав Семерджиев (1963) - български сценарист
Димитър Екимов (1970 – 2008) - български музикант
Цанко Цветанов (1970) - български футболист
Починали:
Кръстьо Пишурка (1823 – 1875) - български народен будител
Станислав Доспевски (1823 – 1878) - български възрожденски художник
Стоян Лазов (1871 – 1899) - български революционер
Коце Пейков (1873 – 1902) - български революционер
Весела Василева (1919 – 1944) - българска поетеса
Божил Райнов (1857 – 1946) - български просветен деец
Стоян Бъчваров (1878 – 1949) - български актьор
Тодор Диев (1934 – 1995) - български футболист
Илия Минев (1917 – 2000) - български националист
[caption id="attachment_59832" align="alignleft" width="300"]
снимка: senzacia[/caption]
Илия Стоянов Минев (5 декември 1917 - 6 януари 2000) e български националист. Той е репресиран от комунистическата власт, като излежава общо 33 години в затвори и концлагери, с което се счита за политическия затворник с най-дълъг престой зад решетки в света, нареждайки се преди Нобеловия лауреат за мир Нелсън Мандела. Малко преди промените от 1989, през януари 1988 г., Минев става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека. Впоследствие не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години до смъртта си.
Илия Минев е роден на 5 декември 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември). През 1930 година учи в гимназията в Пазарджик. Като легионер се обявява срещу разпространяваната от ремсистите комунистическа идея. По този повод е пребит жестоко от съучениците си ремсисти. След като излиза от болницата, баща му го изпраща да учи във Френския колеж в Пловдив, а след това — да следва в Тулуза. Там завършва индустриална химия и се запознава с Франсоа Митеран. Завърнал се в страната, активно се включва в легионерското движение и в периода 1941–1944 година е избран за член на главното водачество на Съюз на българските национални легиони, завеждащ отдел „Външно-политически“ и водач на легиона в Пазарджик.
На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на Държавна сигурност. Освобождават го, но през 1946 година отново е арестуван понеже "продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. През същата година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет — Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 година, като лежи в почти всички затвори на страната — най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. През периода 1860 дни е в карцера, а 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция.
Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984-1985 работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 година Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. Под домашен арест е в град Септември. На 11 януари 1988 в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). На 15 септември 1988 г. обявява гладна стачка (продължава 63 дни) в защита на Петър Манолов. През 1988 става председател и основател на Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ).
След 1989 година Илия Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години. Умира на 6 януари 2000 година на 82 годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември. На гроба му е поставен достоен паметник.
На 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев по инциатива на Тошо Пейков и Район „Оборище“ на Столична Община на дарено от общината място в градинката срещу НДК и хотел „Хилтън” между булевардите „България“ и „Черни връх“. В родния му град Септември с решение на общинския съвет е обявен за почетен гражданин и един неголям площад е наречен на негово име. На 11 октомври 2008 година в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада кръстен на него.
Източници: bg.wikipedia; events.
Христо Ботев (1848 – 1876) - български поет и революционер
Роден на 25 декември 1847 г. (нов стил 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер
в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.
Христо Ботйов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой - революционер, поет и публицист.
Продължител на делото на П. Хилендарски, Раковски и Васил Левски.
Завършил калоферското училище. Бил е частен ученик във Втора Одеска гимназия в Русия, от която е изключен. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска родния си град. По това време във в. "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото му стихотворение - "Майце си". През 1867 г. се установява в Румъния. Бил е словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора"; печатар при Каравелов, сътрудник и съредактор на революционния орган. Известно време живее заедно с Левски. На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник - "Дума на българските емигранти". През 1873 г. издава сатиричния в. "Будилник". През 1874 г. участва в общото събрание на БРЦК. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новият орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 година сключва брак с Венета. През септември с. г., съвместно със Стефан Стамболов, издава стихосбирката "Песни и стихотворения" и "Стенен календар за 1876 година" със стихотворението "Обесването на Васил Левски". На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета - Иванка.
След удара, нанесен на ВРО след обесването на Васил Левски (1863)
и колебанията на Любен Каравелов, Ботев застава начело на БРЦК.
През 1875 г. БРЦК, под ръководството на Ботев, започва подготовката на въстание в България. За тази цел той заминава за Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това, в края на 1875 г. Ботев подава оставка, което довежда до разпускането на организацията, но той не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет, Ботев установява контакт с неговите членове. През май 1876 г. той започва редактирането на последния свой вестник - "Нова България", от който успява да издаде само един брой. През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев организира чета и става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг. От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери.
На 2 юни (20 май стар стил) 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Околчица във Врачанския балкан.
Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем - събрано в 2 тома (20 стихотворения, писма, статии, фейлетони), но по своите художествени достойнства то бележи връх не само във възрожденската, но изобщо в българската литература.
Алексий Калайджиев (1865 - ?) - български духовник
Никола Жеков (1865 – 1949) - военен деец
Антон Арнаудов (1866 – 1948) - български революционер
Йордан Иванов (1872 – 1947) - български учен
Атанас Калфов (1875 - ?) - български революционер
Стефан Добрев (1878 - ?) - български революционер
Тодор Оровчанов (1881 – 1927) - български революционер
Антон Стериов (1882 – 1924) - български революционер
Кина Герджикова (1884 – 1950) - българска актриса
Христо Николов Луков (1888 – 1943) - български политик
Владимир Григоров (1894 – 1985) - български художник
Иван Маринов (1896 – 1979) - български военен деец
Здравко Сугарев (1909 – 1993) - български икономист
Боню Ангелов (1915 – 1989) - български филолог
Христо Евтимов (1921 – 2005) - български футболист
Евгения Камова (1928) - българска писателка
Иван Григоров (1945) - български юрист
Димитър Петков (1958) - български режисьор
Станислав Семерджиев (1963) - български сценарист
Димитър Екимов (1970 – 2008) - български музикант
Цанко Цветанов (1970) - български футболист
Починали:
Кръстьо Пишурка (1823 – 1875) - български народен будител
Станислав Доспевски (1823 – 1878) - български възрожденски художник
Стоян Лазов (1871 – 1899) - български революционер
Коце Пейков (1873 – 1902) - български революционер
Весела Василева (1919 – 1944) - българска поетеса
Божил Райнов (1857 – 1946) - български просветен деец
Стоян Бъчваров (1878 – 1949) - български актьор
Тодор Диев (1934 – 1995) - български футболист
Илия Минев (1917 – 2000) - български националист
[caption id="attachment_59832" align="alignleft" width="300"]
снимка: senzacia[/caption]
Илия Стоянов Минев (5 декември 1917 - 6 януари 2000) e български националист. Той е репресиран от комунистическата власт, като излежава общо 33 години в затвори и концлагери, с което се счита за политическия затворник с най-дълъг престой зад решетки в света, нареждайки се преди Нобеловия лауреат за мир Нелсън Мандела. Малко преди промените от 1989, през януари 1988 г., Минев става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека. Впоследствие не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години до смъртта си.
Илия Минев е роден на 5 декември 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември). През 1930 година учи в гимназията в Пазарджик. Като легионер се обявява срещу разпространяваната от ремсистите комунистическа идея. По този повод е пребит жестоко от съучениците си ремсисти. След като излиза от болницата, баща му го изпраща да учи във Френския колеж в Пловдив, а след това — да следва в Тулуза. Там завършва индустриална химия и се запознава с Франсоа Митеран. Завърнал се в страната, активно се включва в легионерското движение и в периода 1941–1944 година е избран за член на главното водачество на Съюз на българските национални легиони, завеждащ отдел „Външно-политически“ и водач на легиона в Пазарджик.
На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на Държавна сигурност. Освобождават го, но през 1946 година отново е арестуван понеже "продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. През същата година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет — Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 година, като лежи в почти всички затвори на страната — най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. През периода 1860 дни е в карцера, а 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция.
Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984-1985 работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 година Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. Под домашен арест е в град Септември. На 11 януари 1988 в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). На 15 септември 1988 г. обявява гладна стачка (продължава 63 дни) в защита на Петър Манолов. През 1988 става председател и основател на Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ).
След 1989 година Илия Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години. Умира на 6 януари 2000 година на 82 годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември. На гроба му е поставен достоен паметник.
На 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев по инциатива на Тошо Пейков и Район „Оборище“ на Столична Община на дарено от общината място в градинката срещу НДК и хотел „Хилтън” между булевардите „България“ и „Черни връх“. В родния му град Септември с решение на общинския съвет е обявен за почетен гражданин и един неголям площад е наречен на негово име. На 11 октомври 2008 година в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада кръстен на него.
Източници: bg.wikipedia; events. 
