Родени:
Иван Русев (1872 – 1945) - български офицер
Иван Атанасов Русев е български офицер (генерал-майор) и политик от Демократическия сговор. Той е един от организаторите на Деветоюнския преврат и вътрешен министър след него (1923-1926).
Иван Русев е народен представител в XXI (1923-1927), XXII (1927-1931), XXIII (1931-1934) и XXV (1940-1944) Обикновено Народно събрание.
Завършва Военното училище в София (1892) и военна академия в Санкт Петербург (1900). След завръщането си в България заема различни постове в армията.
През Балканската война (1912-1913) е началник на щаба на 8-ма пехотна дивизия
През Първата световна война (1915-1918) е началник-щаб на Втора българска армия (1914-1916), командир на Втора и на Седма пехотна дивизия (1916-1918). На 30 юни 1917 г. е произведен в чин генерал-майор.
През 1918 генерал Русев преминава в запаса. Той е главен директор на Трудова повинност (1920-1921) при правителството на Александър Стамболийски. Активен член на Военния съюз и Народния сговор, Иван Русев е сред основните организатори на Деветоюнския преврат през 1923. След него той е вътрешен министър в двете правителства на Демократическия сговор, водени от Александър Цанков. Играе важна роля в пресичането на съпротивата на Българския земеделски народен съюз след преврата и в потушаването на Септемврийското въстание, както и в последвалите репресии срещу левицата. Критикува ВМРО заради монополизирането на Петричка област, а след 1928 година подкрепя крилото на „протогеровистите“.
След разделянето на Демократическия сговор през 1932 се включва в Народното социално движение на Цанков, но през 1934 го напуска.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 Иван Русев е осъден на смърт за участието си в XXV Обикновено Народно събрание.
Генерал-майор Иван Русев е разстрелян на 1 февруари 1945 година в София.
Присъдата е отменена с Решение №243 на Върховния съд от 1996.
Георги Бакалов (1873 – 1939) - български общественик
Руси Русев (1887 – 1945) - български военен
Мишо Хаджийски (1916 – 1944) - български писател
Александрина Милчева (1934) - българска певица
Ася Рачева (1966) - българска актриса
Иван Несторов (1967) - български музикант
Ивайло Велчев (1970) - български актьор
Емил Костов (1974) - български спортист
Маргарита Чомакова (1988) - българска състезателка по фехтовка
Захари Захариев (1997) - български рок музикант
Починали:
Стефан Тошев (1859 – 1924) - български военен деец
Стефан Тошев Тошев е български офицер, генерал от пехотата, герой от Първата световна война.
Стефан Тошев е роден в град Ески Заара (Стара Загора) на 18 декември 1859 г. Първороден син е на възрожденската учителка Анастасия Тошева и търговеца на медни изделия Тошо Тошев. Баща му, по свидетелства на сина си, подпомага Стефан Стамболов при организирането на Старозагорското въстание, като снабдява революционерите с оръжие. Майка му е поканена от габровски първенци да стане учителка в новооткритото девическо училище в Габрово. С нея се мести и 11-годишният Стефан, който завършва местното класно училище през 1876 г. След това майка му и вече 17-годишният Стефан се завръщат в Стара Загора. Тя посреща от името на своите съграждани генерал Гурко, след като неговият Преден отряд завзема града. Когато на 17 юли 1877 г. войските на Сюлейман паша завземат и опожаряват града, семейство Тошеви бяга в Габрово, а после и в Свищов.
Стоян се записва доброволец в Българското опълчение и е назначен като преводач поради това, че владее добре руски език. На 20 декември 1878 г., след успешно издържан изпит постъпва в новооткритото Военното училище в София, което завършва на следващата година. На 10 май 1879 г. постъпва на служба като прапоршчик в Шеста Старозагорска дружина на Източнорумелийската милиция, която е разпределена като гарнизон в родния му град Стара Загора. През 1880 г. подава рапорт за напускане, за да постъпи служба във войските на Княжество България. През март 1883 г. е повишен в поручик, а на 30 август 1885 г. е вече капитан.
През Сръбско-българската война в 1885 година е командир на II дружина от III пехотен Бдински полк. В края на октомври на капитан Тошев е наредено да преведе частта си по направление от Брезник за Трън и да заеме село Филиповци. След обявяването на войната от страна на Сърбия на капитан Тошев е наредено да се изтегли по посока към Трън. Срещу неговата позиция се придвижва добре окомплектованата, въоръжената и по-многобройната Моравска дивизия, срещу която стоят едва 3 дружини. Още при пристигането на място на капитан Тошев е наредено да поеме командването на войсковите части. Трите дружини са атакувани от Моравската дивизия още преди да успеят да се окопаят, но въпреки това атаката е отбита. Вечерта на 3 ноември настъпват сериозни промени на бойното поле, което налага капитан Тошев да изтегли силите си от трънската позиция в направление Брезник поради това, че сърбите отблъскват слабите български части, дислоцирани в защита на Врабча, заплашвайки да прережат пътя за отстъпление. Войниците му подсилват частите, заели Сливница, разгръщайки се на височината Градище. С така подсилен ляв фланг българското главно командване вече може да насочи усилията си към десния. Дружината на капитан Тошев взима участие в атаката срещу височината Мека Црев, намираща се точно срещу Три уши, която е завзета успешно. По време на този бой сръбски куршум улучва ножницата със сабята му и я пречупва на две. На българските части, заели Мека Црев е наредено да се завърнат обратно на Три уши, изоставяйки завзетата позиция. На 7 ноември му е наредено да атакува вражеските позиции, с което завзема източната част на Три уши. За действията му по време на сраженията е награден с орден „За храброст“ IV степен.
По-късно Стефан Тошев е командир на I пехотен софийски полк, а от 1908 г. на I пехотна софийска дивизия.
През Балканската война (1912-1913) с дивизията, която командва, участва в настъпателните операции на Тракийския военен театър. Участва в Лозенградската (боевете при Гечкенли-Селиолу) и Чаталджанската операция.
На 5 август 1913 г. е повишен в звание генерал-лейтенант.
През Междусъюзническата война е командир на V българска армия, която действа в участъка Султантепе, Крива паланка и Китка.
В Първата световна война (1915-1918) Стефан Тошев е командир на III българска армия, която през 1916 година води успешни боеве на Добруджанския фронт срещу руско-румънски войски. След конфликти с командващия съюзническите войски на Дунавския фронт и в Добруджа, германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен е сменен с генерал Стефан Нерезов на 23 ноември 1916 г.
Назначен е за губернатор на Македония. На 25 март 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата.
През 1918 г. е командир на IV българска армия.
През юни 1919 г. преминава в запаса. През 1923-1924 г. е в ръководството на Съюза на запасните офицери. През октомври 1923 година е избран за председател на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагане на жертвите на комунистическия метеж от септември същата година.
Генерал от пехотата Стефан Тошев умира на 27 ноември 1924 година в Пловдив. Погребан е в София.
Съпругата Ефросина на генерал Стефан Тошев е сестра на Александър Найденович, основоположник на българската фармация, фармакология и токсикология.
Синът на генерала, Тодор Тошев, е също офицер. Участва в Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. и в Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Член на ПК „Звено“. По-късно е репресиран от комунистите, лежи в лагера в Белене, по-късно е освободен и реабилитиран. Заминава със семейството си за Западна Германия.
Внукът на генерал Тошев, носи същото име Стефан Тошев, е лекар по професия (със специалности обща медицина и анестезиология), живее във Франкфурт на Майн. По негова инициатива през 2010 г. се преиздават книгите на ген. Тошев „Писма от войната - 1885“ и „Победени без да бъдем бити“.
Дипломатът и министър-председател на България Андрей Тошев е първи братовчед на генерал Тошев.
Андрей Блъсков (1857 – 1943) - български военен деец
Георги Дамянов (1892 – 1958) - деец на БКП
Събития:
1916 г. —България в Първата световна война: Първа софийска дивизия овладява румънския град Гюргево.
[caption id="attachment_59417" align="alignleft" width="300"]
Александър Стамболийски подписва Ньойския договор[/caption]
1919 г. — Министър-председателят на България Александър Стамболийски подписва Ньойския договор.
Ньойският договор е договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война. Подписан е от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен.
През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват и пристигат подобно на военнопленници. Пътуват осем дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат тъкмо през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на два месеца не им е било разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид” без специални разрешения издавани със записване ден по-рано.
В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с Румъно- Българската и Българо- сръбската граници. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.
В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от Българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис III издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.
В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Тази поправка предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич - не само от "стратегически", но и от "национални" съображения.
Представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително третиране на победените опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война (както и става в 1939 г.). Президентът Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия-Родосто твърдо е подкрепена от САЩ, но Франция и Великобритения отхвърлят разумният подход на САЩ, в отговор на това президентът напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.
На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на Българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок Българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.
Договорът е подписан на 27 ноември 1919 година от министър-председателя Александър Стамболийски от българска страна. След подписването, според някои медии, той счупва писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.
От страна на Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенската държава, Сиам и Чехословакия.
Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година.
Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини - села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.
Безпомощността на българската държава се използва безмилостно от нейните тогавашни съседи.
През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, където се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България с обща площ над 13 000 кв. км площ (вкл. Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич) и население от половин милион българи е наречено от Белград като „чисто сръбско”. Като допълнителни съображения били изтъкнати и стратегически мотиви за сигурност.
Гърция проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че шест години по-рано, през 1913 г. дотогава османската област е преотстъпена на България. През 1919 г. Атина решава да лиши София от беломорски излаз. Без значение остава българският контрааргумент, че липсва промяна в етническата характеристика на областта.
Румъния присъединява Южна Добруджа, въпреки противоречия между великите сили, но стратегическото положение на Румъния и отредената ? роля на поемащ буфер спрямо Съветска Русия, определят Румъния да стане първостепенен балкански фактор.
Разнообразното население на Балканите става база за фалшифициране или преувеличаване числеността на дадена група. Възниква пазар за купуване на мнения на "независими" чуждестранни представители от Западна Европа. От голямата цена за "независимо" експертно мнение се възползват експерти от ниво политик, дипломат до интелектуалец, занимаващ се с история, етнология. Счита се че в този период започват фалшификации относно състава на населението в различните балкански региони.
България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили трябвало да не надминават 33 000 души, включително полицията.
За сравнение през 2009 г. армията на България има състав от 32 000 души, като след 2011 г. се предвижда ново намаление до 24 000 души.
Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка. Те трябва да се изплащат на шестмесечни вноски на Репарационната комисия, създадена с Версайския договор, която от своя страна ги преразпределя между съюзниците. Първото плащане трябва да бъде направено на 1 юли 1920 година, а последното — на 1 януари 1958 година. През първите две години лихвата върху репарациите е 2%, а през следващите години - 5%. В сумата на репарациите са включени и евентуални финансови претенции към България от страна на нейните съюзници. Създадена е възможност Репарационната комисия да отлага или намалява плащанията, в зависимост от възможностите на България.
Освен паричните репарации, изплащани на Репарационната комисия, България трябва да компенсира съседните страни и с известно количество добитък.
В допълнение, ако Междусъюзническата комисия прецени, че това няма да бъде сериозна пречка за стопанския живот в страната, България трябва да доставя на Сръбско-хърватско-словенската държава по 50 хиляди тона въглища в продължение на 5 години, като компенсация за щети, нанесени на сръбските каменовъглени мини.
България трябва да сведе войската си до 20 хил. души, жандармерията - на 10 хил., пограничната стража - на 3 хил. души, без право на тежко въоръжение. Редовната наборна армия се замества с платена наемна.
Установената с Ньойския договор сума на репарациите от 2,25 милиарда златни франка е огромна за възможностите на българската икономика и държавен бюджет. Тя представлява 22% от цялото национално богатство по оценки за 1911 година, като по този показател репарациите са по-тежки от наложените на Германия с Версайския договор. Вноските по тяхното изплащане възлизат на 55% от целия държавен бюджет по това време. Невъзможността за изплащане на репарациите е известна още при сключването на Ньойския договор, поради което той предвижда тяхната бъдеща преоценка.
Една от основните задачи на Междусъюзническата контролна комисия през първите години от нейното съществуване е да извърши оценка на платежоспособността на България с оглед на реалистично преоценяване на репарациите. Този процес продължава до началото на 1923 година и създава значителна несигурност в стопанския живот на страната, като има значителен принос за обезценяването на лева. През този период България изплаща значителни суми, включително задълженията си в натура към съседните страни.
На 21 март 1923 година българското правителство и Междусъюзническата комисия подписват споразумение, променящо изцяло структурата на репарационния дълг и отлагащо неговото изплащане. Преговорите са водени лично от министър-председателя Александър Стамболийски, който се стреми да използва сключването на относително благоприятно споразумение в течащата по това време предизборна кампания. Макар че е постигнат пробив в системата на репарациите и че дългът на практика е редуциран значително, споразумението предизвиква силно недоволство сред българската общественост, която очаква по-големи отстъпки. Споразумението среща съпротива и във Франция, главно поради опасенията, че създава неблагоприятен прецедент по отношение на репарационния дълг на Германия, но след успеха си на изборите Стамболийски отказва да преразглежда неговите условия, в което среща и подкрепата на Великобритания.
Според споразумението репарационният дълг е разделен на две части. Транш Б в размер на 1,7 милиарда франка става безлихвен и изискуем след 1953 година. Останалите 550 милиона франка трябва да бъдат изплатени до 1983 година, като през първите 12 години се плащат само лихви, а изплащането на главницата започва от 1935 година. През първите години вноските са намалени до поносимото ниво от 27,5 милиона франка годишно.
Първото плащане по новото споразумение е направено на 1 октомври 1923 година. През следващите няколко години дългът е обслужван редовно, като сумата на репарациите не надхвърля 3,8% от износа, а ако се включат и другите плащания по договора - 6,6% от износа. Изплащането на репарациите се облекчава и от обезценяването на предвоенните външни дългове. Така обслужването на всички външни дългове (довоенни и репарационни) през 1926 година възлиза на 19,5% от бюджета при 28,5% през 1914 година. За периода 1919-1929 година България изплаща общо 186,4 милиона златни франка задължения по Ньойския договор.
Най-тежкото практическо последствие от налагането на репарациите е, че те получават приоритет пред всяко друго задължение на държавата. Така тя може да емитира нови външни заеми само с разрешението на Репарационната комисия. На практика това е осъществено само при Бежанския заем (1926) и Стабилизационния заем (1928). Отпускането на тези заеми е в интерес на получателите на репарационни плащания, защото те дават възможност на страната да обслужва задълженията си, прехвърляйки част от репарационния дълг върху частни банки, главно американски и британски.
Ново пълно преразглеждане на репарациите е постигнато през януари 1930 година на Хагската конференция. Транш Б е напълно премахнат, а транш А, чиято стойност с капитализираните от 1923 година лихви е 687,9 милиона франка, е намален на 415,2 милиона златни франка без лихва, платими до 1966 година при вноска за първите 20 години от 11,2 милиона франка. Премахната е възможността за бъдещо преразглеждане на репарациите, както и общата ипотека върху държавните приходи, предотвратяваща получаване на нови външни заеми.
1962 г. — Съставено е ново правителство на Народна Република България, начело с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.
Материали и снимки: bg.wikipedia
Стефан Тошев (1859 – 1924) - български военен деец
Стефан Тошев Тошев е български офицер, генерал от пехотата, герой от Първата световна война.
Стефан Тошев е роден в град Ески Заара (Стара Загора) на 18 декември 1859 г. Първороден син е на възрожденската учителка Анастасия Тошева и търговеца на медни изделия Тошо Тошев. Баща му, по свидетелства на сина си, подпомага Стефан Стамболов при организирането на Старозагорското въстание, като снабдява революционерите с оръжие. Майка му е поканена от габровски първенци да стане учителка в новооткритото девическо училище в Габрово. С нея се мести и 11-годишният Стефан, който завършва местното класно училище през 1876 г. След това майка му и вече 17-годишният Стефан се завръщат в Стара Загора. Тя посреща от името на своите съграждани генерал Гурко, след като неговият Преден отряд завзема града. Когато на 17 юли 1877 г. войските на Сюлейман паша завземат и опожаряват града, семейство Тошеви бяга в Габрово, а после и в Свищов.
Стоян се записва доброволец в Българското опълчение и е назначен като преводач поради това, че владее добре руски език. На 20 декември 1878 г., след успешно издържан изпит постъпва в новооткритото Военното училище в София, което завършва на следващата година. На 10 май 1879 г. постъпва на служба като прапоршчик в Шеста Старозагорска дружина на Източнорумелийската милиция, която е разпределена като гарнизон в родния му град Стара Загора. През 1880 г. подава рапорт за напускане, за да постъпи служба във войските на Княжество България. През март 1883 г. е повишен в поручик, а на 30 август 1885 г. е вече капитан.
През Сръбско-българската война в 1885 година е командир на II дружина от III пехотен Бдински полк. В края на октомври на капитан Тошев е наредено да преведе частта си по направление от Брезник за Трън и да заеме село Филиповци. След обявяването на войната от страна на Сърбия на капитан Тошев е наредено да се изтегли по посока към Трън. Срещу неговата позиция се придвижва добре окомплектованата, въоръжената и по-многобройната Моравска дивизия, срещу която стоят едва 3 дружини. Още при пристигането на място на капитан Тошев е наредено да поеме командването на войсковите части. Трите дружини са атакувани от Моравската дивизия още преди да успеят да се окопаят, но въпреки това атаката е отбита. Вечерта на 3 ноември настъпват сериозни промени на бойното поле, което налага капитан Тошев да изтегли силите си от трънската позиция в направление Брезник поради това, че сърбите отблъскват слабите български части, дислоцирани в защита на Врабча, заплашвайки да прережат пътя за отстъпление. Войниците му подсилват частите, заели Сливница, разгръщайки се на височината Градище. С така подсилен ляв фланг българското главно командване вече може да насочи усилията си към десния. Дружината на капитан Тошев взима участие в атаката срещу височината Мека Црев, намираща се точно срещу Три уши, която е завзета успешно. По време на този бой сръбски куршум улучва ножницата със сабята му и я пречупва на две. На българските части, заели Мека Црев е наредено да се завърнат обратно на Три уши, изоставяйки завзетата позиция. На 7 ноември му е наредено да атакува вражеските позиции, с което завзема източната част на Три уши. За действията му по време на сраженията е награден с орден „За храброст“ IV степен.
По-късно Стефан Тошев е командир на I пехотен софийски полк, а от 1908 г. на I пехотна софийска дивизия.
През Балканската война (1912-1913) с дивизията, която командва, участва в настъпателните операции на Тракийския военен театър. Участва в Лозенградската (боевете при Гечкенли-Селиолу) и Чаталджанската операция.
На 5 август 1913 г. е повишен в звание генерал-лейтенант.
През Междусъюзническата война е командир на V българска армия, която действа в участъка Султантепе, Крива паланка и Китка.
В Първата световна война (1915-1918) Стефан Тошев е командир на III българска армия, която през 1916 година води успешни боеве на Добруджанския фронт срещу руско-румънски войски. След конфликти с командващия съюзническите войски на Дунавския фронт и в Добруджа, германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен е сменен с генерал Стефан Нерезов на 23 ноември 1916 г.
Назначен е за губернатор на Македония. На 25 март 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата.
През 1918 г. е командир на IV българска армия.
През юни 1919 г. преминава в запаса. През 1923-1924 г. е в ръководството на Съюза на запасните офицери. През октомври 1923 година е избран за председател на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагане на жертвите на комунистическия метеж от септември същата година.
Генерал от пехотата Стефан Тошев умира на 27 ноември 1924 година в Пловдив. Погребан е в София.
Съпругата Ефросина на генерал Стефан Тошев е сестра на Александър Найденович, основоположник на българската фармация, фармакология и токсикология.
Синът на генерала, Тодор Тошев, е също офицер. Участва в Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. и в Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Член на ПК „Звено“. По-късно е репресиран от комунистите, лежи в лагера в Белене, по-късно е освободен и реабилитиран. Заминава със семейството си за Западна Германия.
Внукът на генерал Тошев, носи същото име Стефан Тошев, е лекар по професия (със специалности обща медицина и анестезиология), живее във Франкфурт на Майн. По негова инициатива през 2010 г. се преиздават книгите на ген. Тошев „Писма от войната - 1885“ и „Победени без да бъдем бити“.
Дипломатът и министър-председател на България Андрей Тошев е първи братовчед на генерал Тошев.
Андрей Блъсков (1857 – 1943) - български военен деец
Георги Дамянов (1892 – 1958) - деец на БКП
Събития:
1916 г. —България в Първата световна война: Първа софийска дивизия овладява румънския град Гюргево.
[caption id="attachment_59417" align="alignleft" width="300"]
Александър Стамболийски подписва Ньойския договор[/caption]
1919 г. — Министър-председателят на България Александър Стамболийски подписва Ньойския договор.
Ньойският договор е договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война. Подписан е от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен.
През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват и пристигат подобно на военнопленници. Пътуват осем дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат тъкмо през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на два месеца не им е било разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид” без специални разрешения издавани със записване ден по-рано.
В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с Румъно- Българската и Българо- сръбската граници. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.
В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от Българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис III издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.
В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Тази поправка предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич - не само от "стратегически", но и от "национални" съображения.
Представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително третиране на победените опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война (както и става в 1939 г.). Президентът Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия-Родосто твърдо е подкрепена от САЩ, но Франция и Великобритения отхвърлят разумният подход на САЩ, в отговор на това президентът напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.
На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на Българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок Българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.
Договорът е подписан на 27 ноември 1919 година от министър-председателя Александър Стамболийски от българска страна. След подписването, според някои медии, той счупва писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.
От страна на Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенската държава, Сиам и Чехословакия.
Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година.
Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини - села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.
Безпомощността на българската държава се използва безмилостно от нейните тогавашни съседи.
През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, където се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България с обща площ над 13 000 кв. км площ (вкл. Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич) и население от половин милион българи е наречено от Белград като „чисто сръбско”. Като допълнителни съображения били изтъкнати и стратегически мотиви за сигурност.
Гърция проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че шест години по-рано, през 1913 г. дотогава османската област е преотстъпена на България. През 1919 г. Атина решава да лиши София от беломорски излаз. Без значение остава българският контрааргумент, че липсва промяна в етническата характеристика на областта.
Румъния присъединява Южна Добруджа, въпреки противоречия между великите сили, но стратегическото положение на Румъния и отредената ? роля на поемащ буфер спрямо Съветска Русия, определят Румъния да стане първостепенен балкански фактор.
Разнообразното население на Балканите става база за фалшифициране или преувеличаване числеността на дадена група. Възниква пазар за купуване на мнения на "независими" чуждестранни представители от Западна Европа. От голямата цена за "независимо" експертно мнение се възползват експерти от ниво политик, дипломат до интелектуалец, занимаващ се с история, етнология. Счита се че в този период започват фалшификации относно състава на населението в различните балкански региони.
България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили трябвало да не надминават 33 000 души, включително полицията.
За сравнение през 2009 г. армията на България има състав от 32 000 души, като след 2011 г. се предвижда ново намаление до 24 000 души.
Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка. Те трябва да се изплащат на шестмесечни вноски на Репарационната комисия, създадена с Версайския договор, която от своя страна ги преразпределя между съюзниците. Първото плащане трябва да бъде направено на 1 юли 1920 година, а последното — на 1 януари 1958 година. През първите две години лихвата върху репарациите е 2%, а през следващите години - 5%. В сумата на репарациите са включени и евентуални финансови претенции към България от страна на нейните съюзници. Създадена е възможност Репарационната комисия да отлага или намалява плащанията, в зависимост от възможностите на България.
Освен паричните репарации, изплащани на Репарационната комисия, България трябва да компенсира съседните страни и с известно количество добитък.
В допълнение, ако Междусъюзническата комисия прецени, че това няма да бъде сериозна пречка за стопанския живот в страната, България трябва да доставя на Сръбско-хърватско-словенската държава по 50 хиляди тона въглища в продължение на 5 години, като компенсация за щети, нанесени на сръбските каменовъглени мини.
България трябва да сведе войската си до 20 хил. души, жандармерията - на 10 хил., пограничната стража - на 3 хил. души, без право на тежко въоръжение. Редовната наборна армия се замества с платена наемна.
Установената с Ньойския договор сума на репарациите от 2,25 милиарда златни франка е огромна за възможностите на българската икономика и държавен бюджет. Тя представлява 22% от цялото национално богатство по оценки за 1911 година, като по този показател репарациите са по-тежки от наложените на Германия с Версайския договор. Вноските по тяхното изплащане възлизат на 55% от целия държавен бюджет по това време. Невъзможността за изплащане на репарациите е известна още при сключването на Ньойския договор, поради което той предвижда тяхната бъдеща преоценка.
Една от основните задачи на Междусъюзническата контролна комисия през първите години от нейното съществуване е да извърши оценка на платежоспособността на България с оглед на реалистично преоценяване на репарациите. Този процес продължава до началото на 1923 година и създава значителна несигурност в стопанския живот на страната, като има значителен принос за обезценяването на лева. През този период България изплаща значителни суми, включително задълженията си в натура към съседните страни.
На 21 март 1923 година българското правителство и Междусъюзническата комисия подписват споразумение, променящо изцяло структурата на репарационния дълг и отлагащо неговото изплащане. Преговорите са водени лично от министър-председателя Александър Стамболийски, който се стреми да използва сключването на относително благоприятно споразумение в течащата по това време предизборна кампания. Макар че е постигнат пробив в системата на репарациите и че дългът на практика е редуциран значително, споразумението предизвиква силно недоволство сред българската общественост, която очаква по-големи отстъпки. Споразумението среща съпротива и във Франция, главно поради опасенията, че създава неблагоприятен прецедент по отношение на репарационния дълг на Германия, но след успеха си на изборите Стамболийски отказва да преразглежда неговите условия, в което среща и подкрепата на Великобритания.
Според споразумението репарационният дълг е разделен на две части. Транш Б в размер на 1,7 милиарда франка става безлихвен и изискуем след 1953 година. Останалите 550 милиона франка трябва да бъдат изплатени до 1983 година, като през първите 12 години се плащат само лихви, а изплащането на главницата започва от 1935 година. През първите години вноските са намалени до поносимото ниво от 27,5 милиона франка годишно.
Първото плащане по новото споразумение е направено на 1 октомври 1923 година. През следващите няколко години дългът е обслужван редовно, като сумата на репарациите не надхвърля 3,8% от износа, а ако се включат и другите плащания по договора - 6,6% от износа. Изплащането на репарациите се облекчава и от обезценяването на предвоенните външни дългове. Така обслужването на всички външни дългове (довоенни и репарационни) през 1926 година възлиза на 19,5% от бюджета при 28,5% през 1914 година. За периода 1919-1929 година България изплаща общо 186,4 милиона златни франка задължения по Ньойския договор.
Най-тежкото практическо последствие от налагането на репарациите е, че те получават приоритет пред всяко друго задължение на държавата. Така тя може да емитира нови външни заеми само с разрешението на Репарационната комисия. На практика това е осъществено само при Бежанския заем (1926) и Стабилизационния заем (1928). Отпускането на тези заеми е в интерес на получателите на репарационни плащания, защото те дават възможност на страната да обслужва задълженията си, прехвърляйки част от репарационния дълг върху частни банки, главно американски и британски.
Ново пълно преразглеждане на репарациите е постигнато през януари 1930 година на Хагската конференция. Транш Б е напълно премахнат, а транш А, чиято стойност с капитализираните от 1923 година лихви е 687,9 милиона франка, е намален на 415,2 милиона златни франка без лихва, платими до 1966 година при вноска за първите 20 години от 11,2 милиона франка. Премахната е възможността за бъдещо преразглеждане на репарациите, както и общата ипотека върху държавните приходи, предотвратяваща получаване на нови външни заеми.
1962 г. — Съставено е ново правителство на Народна Република България, начело с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.
Материали и снимки: bg.wikipedia 
