Днес много хора – анализатори, медии, политици – бързат да заклеймят Доналд Тръмп заради митата, които наложи върху вноса в САЩ по време на своя мандат. Изкарват го като ирационален, дори луд човек, който едва ли не се опитва да унищожи Америка и да вкара световната икономика в рецесия. Но нека погледнем нещата трезво и от стратегическа гледна точка.
Тръмп не е глупак. Той е бизнесмен. И като такъв, мисли прагматично. Най-голямото мито беше наложено не на Русия, а на Китай. И неслучайно. Китай е основният икономически и геополитически съперник на САЩ. Същото важи и за Европа – огромен търговски партньор, който също печели милиарди от американския пазар.
Как работи това на практика? Китай и Европа произвеждат масово – от болчета до електроника – и ги продават на американския пазар. Печалбата влиза в техните икономики. Капиталът изтича от САЩ. Когато върху тези стоки се наложи високо мито, цената им се покачва, а те стават неконкурентни. Какво прави логично една голяма компания в Китай или Германия? За да избегне митото и да запази пазара си, тя премества производството директно в САЩ. Строи завод, наема местни работници, плаща данъци в американската икономика. Резултат: повече работни места в САЩ, повече капитал, останал вътре в страната, и възстановяване на вътрешната индустриална база.
Защо не наложи мита на Русия? Защото Русия не е икономически съперник в същия мащаб. Руската икономика е зависима от износ на суровини, не от масово производство на стоки за американския пазар. Няма смисъл да санкционираш нещо, което не е реална заплаха за икономическата ти хегемония.
Китай има над един милиард население – но вътрешният пазар не е с такава сила, каквато изглежда. Покупателната способност там е многократно по-ниска от тази на средностатистическия американец. Истинските пари са в САЩ – и това го знае всеки бизнесмен на планетата.
Така че, колкото и непопулярен да е Тръмп, неговият ход с митата не е агресия към света, а защита на собствения интерес. И то не само политически – икономически, стратегически, дългосрочен. Ако Америка отново стане привлекателна за производство, това означава възраждане на индустрия, стабилна работна ръка и контрол върху това къде отиват американските пари. Не е лудост. Това е ход на човек, който иска икономиката да работи за народа, а не само за глобалните корпорации.
Какво реално правят митата?
Митата, наложени от администрацията на Тръмп, особено върху Китай, бяха насочени към:
• Повишаване на цените на вносните стоки;
• Стимулиране на американския потребител да избира “домашно” производство;
• Принуждаване на чужди компании да отворят заводи в САЩ, за да избегнат митата.
Това наистина води до локализация на производството, откриване на работни места и краткосрочен ръст на местната икономика.
Противоречи ли това на свободната търговия?
Да – донякъде.
Философията на свободната търговия е, че когато всички страни търгуват без бариери, се постига:
• По-голяма ефективност на глобално ниво;
• Развитие на по-бедни региони;
• Разнообразие и по-ниски цени за потребителите;
• По-силна взаимозависимост, която намалява риска от конфликти.
Митата по дефиниция са бариера – те нарушават принципа на свободната търговия и влизат в конфликт с либералната демократична идея за глобална икономическа взаимовръзка.
Но къде е балансът?
Тук идва политико-икономическият въпрос:
Какво предпочиташ – глобална ефективност или национален суверенитет и контрол?
Тръмп (и други популисти) залагат на идеята, че прекалено отворената глобализация:
• Обезлюдява индустриалните райони;
• Изнася иновации и капитал в чужбина;
• Прави нацията зависима от геополитически конкуренти (напр. Китай).
Така че той използва митата не като чисто икономически инструмент, а като лост за геополитическо и индустриално пренасочване – дори с цената на нарушаване на принципа на свободна търговия.
Не е задължително двете идеи да са напълно несъвместими. Свободната търговия е идеал, но реалната политика често изисква адаптации, особено когато националната сигурност, технологичната независимост или стратегически индустрии са застрашени.
Или иначе казано – в свят, който не играе по честни правила, защитният протекционизъм понякога става рационален избор.
