Още в първите часове след събитията във Венецуела Урсула фон дер Лайен излезе с показателно изявление. Без да назове агресор, без да постави под съмнение военния натиск и без да коментира суверенитета на държавата, тя заяви, че Европейската комисия подкрепя „мирно предаване на властта във Венецуела“, основано на международните норми. Формулировката е ключова – тя не описва реалността, а я пренаписва. Военна намеса, санкционна блокада и външен натиск се превръщат в „преход“. Отвън наложена промяна се представя като вътрешен политически процес.
Точно тук започва истинската тема – двойният стандарт, прилаган не от маргинални анализатори, а от официалните институции на ЕС. Ако президентът на суверенна държава – в случая Николас Мадуро – бъде отстранен или пленен след военен натиск от страна на САЩ, това по дефиниция е акт на агресия. Международното право не познава „меко“ отвличане и „демократична“ военна принуда. Въпреки това Европейска комисия избира да говори за „норми“, без да ги приложи.
Контрастът с Украйна е брутален. Там всяка руска стъпка беше и продължава да бъде описвана с максимално тежка морална и правна лексика – „непровокирана агресия“, „нарушение на световния ред“, „заплаха за демокрацията“. Контекстът беше изтрит. Предисторията – игнорирана. Фактът, че от 2014 г. Русия настояваше, че Минските споразумения не се изпълняват, че конфликтът в Донбас не е приключил и че натискът върху руското население там продължава, беше обявен за несъществен.
Владимир Путин години наред повтаряше едно и също послание – „вие не ме чувате“. Това не беше реторика за вътрешна употреба, а предупреждение. Реакцията на Запада беше пренебрежение. Когато войната започна, всички тези предупреждения бяха заличени, а конфликтът представен като внезапен акт на ирационално зло.
Във Венецуела наблюдаваме обратния сценарий. Там има дългогодишни санкции, икономическо задушаване, военен натиск и пряка външна намеса във вътрешната властова архитектура. И въпреки това езикът е стерилен, мек и успокояващ. Няма агресия, има „преход“. Няма нарушение, има „подкрепа за демокрация“.
Това ясно показва, че международното право не функционира като универсална норма, а като политически инструмент. Когато действа САЩ, правото се тълкува гъвкаво. Когато действа Русия, то се прилага максимално строго. Не действието е проблемът, а извършителят.
Историята вече е дала достатъчно примери. Ирак беше нападнат заради оръжия, които не съществуваха. Либия беше „спасена“, след което престана да бъде държава. Сирия се превърна в поле за чужди интереси, маскирани като морални каузи. Навсякъде реториката беше за демокрация, а резултатът – хаос.
Затова въпросът за Венецуела не е дали ще има демокрация, а как ще бъде легитимирана новата форма на контрол. Изявлението на фон дер Лайен не е неутрална позиция, а сигнал – ЕС няма да защитава принципи, а ще следва силата. Европа няма да бъде арбитър, а коментатор, който обяснява защо поредното нарушение на суверенитета всъщност е „в името на нормите“.
Това е същността на двойния стандарт – и той вече не се крие.
