Случаят с руския танкер не е изолиран инцидент, а симптом на нещо много по-дълбоко и по-опасно – постепенното превръщане на международните води в зона на едностранно американско правоприлагане. Не война, не блокада, не санкции в класическия смисъл, а нещо трето: налагане на „ред“ със силата на този, който може да си го позволи. Без резолюция на ООН, без международен съд, без консенсус. Просто действие и после обяснение.
Формалният аргумент на Вашингтон е познат и вече изтъркан – борба със заобикалянето на санкции, незаконен трафик на петрол, финансиране на „враждебни режими“. Реалният проблем обаче не е в товара на конкретния кораб, а в прецедента. Защото ако една държава си присвоява правото да спира, превзема и конфискува търговски съдове в открито море, само защото не ѝ харесва произходът на товара или флагът на кораба, това вече не е санкционна политика. Това е пиратство с костюм и правен отдел.
Международното морско право е кристално ясно по този въпрос. В открито море корабът е територия на държавата, под чийто флаг плава. Всяко въоръжено качване, особено с хеликоптери и специални части, без съгласието на флаговата държава или мандат на Съвета за сигурност, е акт на сила. Няма значение как е опакован юридически след това. Няма значение дали го наричат „правоприлагаща операция“. В момента, в който въоръжени хора слизат от хеликоптер върху чужд търговски кораб, това е военно действие.
Точно тук възниква неудобният въпрос, който Западът не иска да си зададе на глас. Ако Русия направи същото – ако спре гръцки, норвежки или американски танкер в открито море, защото смята, че нарушава руски санкции или застрашава националната ѝ сигурност – как ще бъде наречено това? Отговорът е ясен: агресия. Провокация. Акт на война. Двойният стандарт е толкова очевиден, че вече дори не се прикрива.
Случаят става още по-деликатен, когато се появи военен ескорт. Подводница, дори само с присъствие, променя напълно уравнението. Тя не е там, за да стреля. Тя е там, за да каже: „Това вече не е полицейска операция, а риск от военен сблъсък“. И точно затова подобни бординги почти винаги се разпадат в последния момент. Не защото няма правни аргументи, а защото никой не е готов да поеме отговорността да превърне един танкер в искра за глобална криза.
Истинският въпрос не е дали Русия има право да използва сила, ако корабът ѝ бъде превзет. По международното право – има. Истинският въпрос е докъде е готов да стигне светът, за да поддържа илюзията, че САЩ могат еднолично да решават кое е законно и кое не, кой има право да търгува и кой не, и кой заслужава да бъде „арестуван“ в международни води.
Това не е борба за морал, нито за демокрация. Това е борба за контрол върху правилата. Кой ги пише. Кой ги тълкува. И кой ги налага със сила. Днес това се случва с руски танкер. Утре може да е всеки друг, който се окаже от „грешната страна“ на геополитическата линия.
Историята показва едно: когато една държава започне да се държи като световен шериф, рано или късно някой започва да я възприема не като пазител на реда, а като узурпатор. А в международните отношения това почти винаги завършва по един и същи начин – не с арести, а със сблъсък.
Танкерът е само поводът. Истинската битка е за това дали светът ще остане система от правила или ще се превърне в океан, в който най-силният просто качва хеликоптера първи.
