Вероятно САЩ все още се самовъзприемат романтично като „каубои“, които яздят в името на справедливостта. В действителност обаче поведението им все по-често прилича на това на глобален рецидивист – държава, която използва сила, когато интересите ѝ го изискват, а след това облича всичко в удобна морална реторика.
Преди часове САЩ предприеха открита военна инвазия срещу суверенната държава Венецуела. След месеци политически и икономически натиск последваха масирани удари по цивилни и военни обекти. Президентът Николас Мадуро обяви извънредно положение и заяви, че страната ще се защитава от агресията. Реакциите в Латинска Америка са плахи, предпазливи и показателни – повечето правителства предпочитат да мълчат с надеждата, че бурята ще ги подмине.
Официалните оправдания звучат познато и изтъркано. Но на всички е ясно, че истинската причина няма нищо общо с „ценности“ и „ред“. Причината е една – петрол. Венецуела притежава най-големите доказани запаси от петрол в света. Историята показва, че когато една държава разполага с ключов ресурс и в същото време е уязвима, внезапно се оказва „проблем за демокрацията“. Следват самолети, ракети и речи за свобода, придружени от сантиментални кадри на завръщащи се войници и патетични благодарности за „изпълнения дълг“.
Защо това засяга и нас
Това не е далечен конфликт, който можем да наблюдаваме безучастно. Този модел на поведение засяга пряко и Европа, и България. Когато една държава си позволи да решава еднолично кой е „легитимен“ и кой не, с кого може да се търгува и с кого не, последиците се пренасят по веригата. Европейските столици обикновено реагират не с позиция, а с подчинение. Решенията се изпълняват автоматично, без обществен дебат, без защита на собствен интерес, без въпроси.
Това води до деиндустриализация, икономическа зависимост и постепенно обезсилване на националния суверенитет. Политическите елити обясняват всичко с „съюзническа лоялност“, но цената се плаща от обществата.
Голямото мълчание
Къде са днес европейските лидери?
Къде е Организацията на обединените нации?
Отговорът е неудобен, но ясен – мълчанието е форма на съучастие. Международните институции отдавна са обезсилени, а механизмите за баланс и контрол съществуват само на хартия. Когато силният нарушава правилата, няма санкция. Има обяснения. Има оправдания. Има тишина.
Това не е „международен ред“. Това е право на силата, маскирано като морал. Суверенитетът се оказва условен, а принципите – приложими само към онези, които нямат ресурс да се защитят.
Новата година без илюзии
Започваме 2026 година с поредна военна инвазия срещу суверенна държава. С поредното доказателство, че светът не се управлява от правила, а от интереси. И с поредното напомняне, че надеждите за „мирна година“ звучат красиво, но рядко оцеляват срещу реалността.
Ако някога отново се запитаме защо държави като България трудно водят независима политика, отговорът не е сложен. Достатъчно е да погледнем Ирак, Либия, Сирия, Сърбия, Афганистан… и днес – Венецуела.
Историята не се повтаря.
Тя просто сменя географията.
