Какво изисква законът при насилие между ученици и спазена ли е процедурата в случая с ПГКПИ
След писмото на директора на Професионалната гимназия по компютърно програмиране и иновации в Бургас до редакцията на e-burgas остава усещането, че основният проблем в случая е подминат. В центъра на реакцията на ръководството стои защитата на имиджа на гимназията и искането за опровержение, а не отговорът на въпроса как се реагира при насилие между ученици.
Случаят, за който стана дума, включва удар, заплахи и принуда ученик да предаде своя лична вещ. Това вече не е обикновен ученически спор. Това е форма на насилие и принуда между ученици.
В българската образователна система има ясно разписани правила как трябва да реагира училищното ръководство в подобна ситуация. Тези правила не са пожелателни. Те произтичат от Закона за предучилищното и училищното образование, Наредбата за приобщаващото образование и Механизма на Министерството на образованието за противодействие на тормоза и агресията в училищата.
Процедурата изисква няколко последователни действия.
Първата стъпка е официалното регистриране на инцидента. Всеки сигнал за агресия между ученици следва да бъде документиран. Описват се обстоятелствата, участниците и свидетелите. Това се вписва в съответната училищна документация.
Следващата задължителна стъпка е уведомяване на родителите. Ръководството на училището трябва да се свърже както с родителите на пострадалото дете, така и с родителите на ученика, проявил агресия. Родителите имат право да знаят какво се е случило и какви мерки предприема училището.
След това се свиква училищният екип за превенция на тормоза. Всяко училище в България е длъжно да има такъв екип. В него участват директорът или заместник-директор, педагогическият съветник или психологът, класният ръководител и учители.
Задачата на този екип е да анализира случая и да определи характера на инцидента. При наличие на удар и заплахи говорим за насилие, а не за обикновен конфликт.
След анализа се предприемат конкретни мерки. Те могат да включват дисциплинарни санкции по правилника на училището, задължителна работа с психолог, срещи с родителите и наблюдение на поведението на учениците.
При по-сериозни случаи училището е длъжно да информира и други институции. Това може да бъде отдел „Закрила на детето“, както и Детска педагогическа стая към полицията, особено когато има физическа агресия или принуда.
Съществува и още един важен момент. Мястото на инцидента не освобождава училището от отговорност. Ако конфликтът е между ученици от едно и също училище и ръководството е уведомено, институцията е длъжна да реагира.
Именно тук възникват въпросите, които до този момент остават без ясен отговор.
Защо родителите на пострадалото дете не са уведомени от ръководството на гимназията.
Защо не е задействан училищният механизъм за работа при насилие между ученици.
И защо случай, при който има удар, заплахи и принуда, е приключил единствено с разговор и взаимни извинения.
Вместо отговори на тези въпроси обществеността получи писмо до медията с искане за опровержение и извинение.
Подобна реакция създава усещането, че усилията са насочени повече към защита на публичния образ на институцията, отколкото към разглеждане на същинския проблем – сигурността на учениците.
Защото имиджът на едно училище не се защитава с писма до медиите. Имиджът се защитава с ясни действия, когато има сигнал за насилие.
А най-важният въпрос остава същият.
Била ли е приложена процедурата, която законът изисква. И ако не е била – защо.
