Защо при много хронични състояния лечението е правилно, но резултатът липсва
Автор: Красен Парушев
Съвременната медицина е изключително добра в едно нещо – да локализира проблема. Тя умее да изолира орган, система, дори конкретна молекула и да я превърне в обект на терапия. Сърцето има свои лекарства, мозъкът – свои протоколи, кожата – свои специалности. Това разделение е дало огромни резултати, но с времето е създало и сериозен сляп ъгъл: фокусът върху органа постепенно е изместил вниманието от средата, в която този орган функционира.
Нито един орган не съществува сам за себе си. Той живее в биологична среда, определяна от кръвоснабдяване, кислород, метаболити, възпалителни медиатори и клетъчна енергия. Когато тази среда е нарушена, лечението на самия орган често дава ограничен, временен или нестабилен резултат. Не защото терапията е грешна, а защото условията, в които тя трябва да действа, са биологично неблагоприятни.
Това се вижда ясно при хроничните състояния. Пациенти с рани, които не заздравяват въпреки коректна хирургия и антибиотична терапия. Хора с постинсултни дефицити, при които образните изследвания са „стабилни“, но функционалното възстановяване не напредва. Неврологични, съдови и възпалителни заболявания, при които лечението е налице, но ефектът му остава частичен. Общото между тези случаи не е диагнозата, а средата, в която тъканите са принудени да съществуват.
Един от най-подценяваните фактори в тази среда е хроничната тъканна хипоксия. Тя не се проявява драматично и рядко влиза като самостоятелна диагноза, но влиянието ѝ е системно. Клетките не умират, но функционират на минимален енергиен режим. Митохондриите работят неефективно, синтезът на протеини и растежни фактори е ограничен, възпалението се задържа, а регенерацията се превръща в изключение, а не в правило.
В този контекст голяма част от медицинските терапии се оказват „логични, но безпомощни“. Те са насочени правилно, но не могат да разгърнат пълния си потенциал, защото достигат до тъкани, които нямат биологичния капацитет да отговорят. Лекуваме органа, но игнорираме условията, в които той трябва да се възстанови.
Хипербарната медицина поставя под въпрос именно този модел. Тя не се опитва да лекува конкретен орган, а да промени средата, в която всички органи функционират. Под повишено атмосферно налягане кислородът се разтваря директно в плазмата и достига до тъкани с компрометирана микроциркулация – зони, в които стандартният еритроцитен транспорт е недостатъчен. Това позволява реална оксигенация там, където иначе организмът работи в режим на хроничен дефицит.
Ефектът обаче не е само количествен. Контролираните хипербарни експозиции водят до каскада от молекулярни и клетъчни реакции – активиране на фактори, свързани с ангиогенеза, модулация на възпалителния отговор, подобряване на митохондриалната функция и създаване на условия за регенерация. Това означава, че средата, в която живее тъканта, се променя не временно, а функционално.
Точно затова хипербарната терапия намира приложение в толкова различни области – от хронични рани и радиационни увреждания до неврологични състояния и съдова патология. Не защото всички тези заболявания са еднакви, а защото възстановяването им изисква една и съща биологична предпоставка: адекватна оксигенация и работеща клетъчна среда.
Това не е алтернатива на медицината, а корекция на нейния фокус. Хипербарната терапия не замества медикаменти, хирургия или рехабилитация. Тя създава условията, при които тези методи могат да бъдат ефективни. Когато средата е враждебна, лечението се превръща в поддържане. Когато средата се възстанови, се появява възможност за реален напредък.
В хипербарен център „Барокамери Парушев“ в Бургас този подход се прилага именно с това разбиране. Терапията не се разглежда като универсално решение, а като инструмент за промяна на физиологичната среда, съобразен с конкретното състояние на терапията и фазата на заболяването. Това изисква не само техника, но и ясна концепция за това как работи човешкото тяло.
Медицината ще продължи да лекува органи – и това е правилно. Но все по-ясно става, че без внимание към средата, в която тези органи живеят, лечението остава непълно. А понякога именно промяната на средата е разликата между хронично състояние и възстановяване.
