Живот като на кино. Страст, драма, разочарования, смях, сълзи, предизвикателства, риск, бясна скорост, без спирачки...
На възрастните с любов...
Говорим за откъсване от естествената среда, ако въобще можем да я наречем естествена. Откъсване от училище, от родители, от всичко, което е способно да ни спре от онова, към което се стремим.
А към какво всъщност се стремим? Към противоположното на това, което намираме за парадоксално и ненужно. Постоянно чуваме от възрастните: Бъди послушен, примирен и пасивен. Не задавай въпроси. Издигай се нагоре и нагоре, бъди по-добър от останалите. Изпъквай с интелект. Не бъди приятел с лошите деца. Бъди любимец на учителите. Играй ролята на идеалното дете пред приятелите на родителите си. Не си давай джобните за цигари и по възможност облечи нещо малко по-прибрано на училище.
После завършваме гимназия и се започва: Вземи решение какво искаш да правиш с живота си, намери си работа, научи се да се справяш сам, нищо в живота не идва на готово.
Очакват от нас да взимаме важни решения за бъдещето си, за перспективата ни в живота, развитието ни като личности, а само до преди няколко месеца се налагаше да питаме учителката: „Г-жо, може ли до тоалетна?“.
Младата душа копнее за свободата си. Свобода на словото, свобода на чувствата, свободен избор и освободено съзнание. Няма нищо по-романтично от свободата и именно любовта да е водачът.
Защото не искаш един ден да се озоваваш на 30 години с приемлива работа, която не е кариера, но е доход. Да живееш примирен живот, в който излизаш на бар за два часа в събота и това е събитието на месеца. Обществото ти казва, че животът ти вече е приключил и ти го усещаш точно така, както го описват- празен.
Затова започваш да вярваш в това, че имаш тъмна страна, че никога няма да си това, което искат от теб. Отдаваш се на хаоса на любовта и си казваш: Аз съм свободен. Живот като по филмите. Рискуваш всичко и се раздаваш докрай. Осъзнаваш, че не си това, което ти казват, че си и започваш да търсиш себе си. Е, поне някои се опитват да намерят себе си в това. Не казвам, че е правилното. Дори напротив. Но по-важното е да научим уроците си.....
Докато се търсиш, можеш да изгубиш много по пътя, но и да научиш много. И се питаш: „Колко пъти ще трябва да уча този урок?“ Колкото пъти е нужно, нали именно затова живеем. Вместо да губим себе си в нечия чужда представа за „правилно“ по-добре да се преоткрием като собствен идеал.
Но разбира се някои виждат идеала в това да са именно примирени и примерни. Да учат здраво и с нетърпение да чакат да се сдобият с перфектната работа, която да работят до края на живота си. Да получават пари, от които да са доволни, да си народят дечица от ученическата си любов и да планират живота на децата си, превръщайки ги в мини копия на себе си.
Защото за някои пълната свобода, непрестанния купон и липсата на план за следващия ден е сбъдната мечта. Да си стегнеш багажа и да избягаш с непознат- романтично. За други сбъдната мечта е подреден и спокоен живот и брак на 18 год. с първата си любов- идеално.
Разни хора, разни идеали. Обаче филмите, музиката и модата ни карат да мечтаем за живот като на кино. Заблуждаваме се, вярваме сляпо и не съжаляваме за нищо. Учим се сами от грешките си, няма сила на земята, която да ни предпази от това, защото е наложително.
И какво ни кара нас младите (онези, които не се примиряват) да се стремим към щастието, което вие възрастните наричате „провал“? Глупак ли е бил Ленън, когато е казал, че единствено иска да бъде щастлив. Прекалено сме млади да ни пука. Видяхме вече най-великите умове на нашето поколение да бъдат потъпкани от обществото. Прекалено сме млади, за да ни пука. Затова оставете ни да грешим.
Приликата с действителни лица не е случайна. И не ангажирам никого с разсъжденията за свободата и желанието да се лети. Но преди полет, винаги си повтаряйте думите на Петко Славейков :"Да ми мирно седяло, не би чудо видяло!"
На възрастните с любов...
Говорим за откъсване от естествената среда, ако въобще можем да я наречем естествена. Откъсване от училище, от родители, от всичко, което е способно да ни спре от онова, към което се стремим.
А към какво всъщност се стремим? Към противоположното на това, което намираме за парадоксално и ненужно. Постоянно чуваме от възрастните: Бъди послушен, примирен и пасивен. Не задавай въпроси. Издигай се нагоре и нагоре, бъди по-добър от останалите. Изпъквай с интелект. Не бъди приятел с лошите деца. Бъди любимец на учителите. Играй ролята на идеалното дете пред приятелите на родителите си. Не си давай джобните за цигари и по възможност облечи нещо малко по-прибрано на училище.
После завършваме гимназия и се започва: Вземи решение какво искаш да правиш с живота си, намери си работа, научи се да се справяш сам, нищо в живота не идва на готово.
Очакват от нас да взимаме важни решения за бъдещето си, за перспективата ни в живота, развитието ни като личности, а само до преди няколко месеца се налагаше да питаме учителката: „Г-жо, може ли до тоалетна?“.
Младата душа копнее за свободата си. Свобода на словото, свобода на чувствата, свободен избор и освободено съзнание. Няма нищо по-романтично от свободата и именно любовта да е водачът.
Защото не искаш един ден да се озоваваш на 30 години с приемлива работа, която не е кариера, но е доход. Да живееш примирен живот, в който излизаш на бар за два часа в събота и това е събитието на месеца. Обществото ти казва, че животът ти вече е приключил и ти го усещаш точно така, както го описват- празен.
Затова започваш да вярваш в това, че имаш тъмна страна, че никога няма да си това, което искат от теб. Отдаваш се на хаоса на любовта и си казваш: Аз съм свободен. Живот като по филмите. Рискуваш всичко и се раздаваш докрай. Осъзнаваш, че не си това, което ти казват, че си и започваш да търсиш себе си. Е, поне някои се опитват да намерят себе си в това. Не казвам, че е правилното. Дори напротив. Но по-важното е да научим уроците си.....
Докато се търсиш, можеш да изгубиш много по пътя, но и да научиш много. И се питаш: „Колко пъти ще трябва да уча този урок?“ Колкото пъти е нужно, нали именно затова живеем. Вместо да губим себе си в нечия чужда представа за „правилно“ по-добре да се преоткрием като собствен идеал.
Но разбира се някои виждат идеала в това да са именно примирени и примерни. Да учат здраво и с нетърпение да чакат да се сдобият с перфектната работа, която да работят до края на живота си. Да получават пари, от които да са доволни, да си народят дечица от ученическата си любов и да планират живота на децата си, превръщайки ги в мини копия на себе си.
Защото за някои пълната свобода, непрестанния купон и липсата на план за следващия ден е сбъдната мечта. Да си стегнеш багажа и да избягаш с непознат- романтично. За други сбъдната мечта е подреден и спокоен живот и брак на 18 год. с първата си любов- идеално.
Разни хора, разни идеали. Обаче филмите, музиката и модата ни карат да мечтаем за живот като на кино. Заблуждаваме се, вярваме сляпо и не съжаляваме за нищо. Учим се сами от грешките си, няма сила на земята, която да ни предпази от това, защото е наложително.
И какво ни кара нас младите (онези, които не се примиряват) да се стремим към щастието, което вие възрастните наричате „провал“? Глупак ли е бил Ленън, когато е казал, че единствено иска да бъде щастлив. Прекалено сме млади да ни пука. Видяхме вече най-великите умове на нашето поколение да бъдат потъпкани от обществото. Прекалено сме млади, за да ни пука. Затова оставете ни да грешим.
Приликата с действителни лица не е случайна. И не ангажирам никого с разсъжденията за свободата и желанието да се лети. Но преди полет, винаги си повтаряйте думите на Петко Славейков :"Да ми мирно седяло, не би чудо видяло!" 
