На излизане от Турция към България, на самата турска граница, все по-често шофьори се сблъскват с абсурдна и напълно изкуствено създадена патова ситуация. След проверката на автомобила системата „изкарва“ натрупани пътни такси от предишни години – за магистрали, мостове и платени съоръжения. Плащането се изисква на място и е условие, за да бъде разрешено напускането на страната.
Проблемът не е в самото събиране на дължими такси. Проблемът е в начина, по който това се прави.
На практика на границата често се приема плащане само в турски лири и с физическа банкова карта. Електронни карти и дигитални портфейли през телефон или часовник не се приемат с аргумента, че ПОС терминалите били „стари“ и не поддържали такъв тип плащане. Ако нямаш кеш в лири и нямаш пластиката в себе си, попадаш в пълен блокаж: ти искаш да платиш, държавата твърди, че няма как да приеме парите ти, а границата отказва да те пусне.
Това не е екзотичен казус. Това е административен капан.
От правна гледна точка турските власти имат основание да не допускат напускане на страната при неплатени пътни такси от автомобили с чужда регистрация. Това е официална политика на Главна дирекция „Пътища“ на Турция (KGM) и се прилага чрез митническите органи. Българските институции също са информирани, че Турция разширява системата за събиране на тези задължения директно на граничните пунктове, включително на Капъкуле – Капитан Андреево и Хамзабейли – Лесово.
Правото да събираш обаче не означава право да поставяш гражданите в невъзможност да платят.
Когато държавата изисква незабавно плащане на границата, тя има задължение да осигури реални, съвременни и универсално достъпни начини за разплащане. През 2026 година аргументът „терминалът е стар“ не е оправдание, а признание за административна немощ. Дигиталните плащания не са екзотика, а стандарт. Те се приемат в кварталния магазин, в паркинг автомат и в улична сергия, но не и на държавна граница, където се блокира международен трафик.
Тук вече не говорим за контрол, а за системен пропуск, който се прехвърля директно върху гърба на гражданите. Чуждестранните шофьори нямат гратисни срокове, нямат възможност за отложено плащане и на практика нямат изход, ако не разполагат с точно определен вид средства. Това води до реални последици – престой на граница, напрежение, пропуснати полети, допълнителни разходи и конфликтни ситуации, създадени не от нарушението, а от лошата организация.
Отговорността тук е изцяло на турската администрация и на операторите, на които е възложено събирането. Ако държавата е решила да превърне границата в каса, тя е длъжна да я оборудва като такава – с актуални платежни системи, възможност за безконтактно и електронно плащане и ясен механизъм за действие при технически проблем.
В противен случай се стига до абсурда гражданинът да бъде наказан не защото отказва да плати, а защото държавата не може да приеме плащането му.
Очаква се и реакция от българските институции. Най-малкото – официални и ясни указания към пътуващите, предупреждения за риска и активна комуникация с турската страна за решаване на проблема. Границата не може да бъде място, където технологичната изостаналост се използва като инструмент за принуда.
Това не е въпрос на пари. Това е въпрос на елементарна държавна логика.
