Европейската среща на върха с участието на Володимир Зеленски отново роди „мирен план“, който Русия няма как да приеме. Не поради детайли, а поради замисъл. Формулата е позната – документ, който звучи добре пред медиите, но е проектиран така, че да гарантира продължаване на конфликта. Войната като стратегия, не като трагедия. На този фон изказванията на Доналд Тръмп внасят неудобен, но реалистичен елемент в иначе стерилния брюкселски наратив.
Президентът на САЩ заяви открито, че Украйна трябва да проведе избори, въпреки военните действия, като предупреди, че страната рискува да се отдалечи от всякакво демократично съдържание. По думите му войната се използва като аргумент за отлагане на изборите, но украинският народ има право на избор – дори в трудни времена. Това не е периферно мнение. Това е позиция на действащ американски президент.
Формално Киев се прикрива зад конституцията си – военното положение не позволява избори. Проблемът е, че това военно положение вече четвърта година консервира власт, чиито мандати по нормален ред трябваше да изтекат още през 2024 г. Зеленски и парламентът управляват извън изборен цикъл, а ЕС продължава да нарича това „защита на демокрацията“. На практика обаче става дума за замразена демокрация, поддържана изкуствено с външни пари и война без край.
Тръмп не крие и друго – Русия има превес. Териториален, ресурсен, демографски, военен. Той не го казва с възторг, а като факт. Русия е по-голяма, по-силна и в един момент „размерът печели“. Това е неприятна истина за брюкселските кабинети, които все още говорят за „стратегическо изтощение“, докато Украйна губи хора, инфраструктура и бъдеще.
Особено показателно е твърдението, че Зеленски дори не е прочел последната мирна рамка, изготвена от американски и украински преговарящи. Собствените му най-близки хора са я харесали. Той – не я е отворил. При положение, че ежедневно умират хора. Тук вече не става дума за геополитика, а за управленско бездействие, граничещо с цинизъм.
Изказването на Тръмп, че Украйна трябва „да играе по правилата“, е директен удар по цялата европейска линия на поведение. Защото правилата включват и избори, и отчетност, и реални преговори, а не удобни морални пози за вътрешна употреба в ЕС. Фразата му, че е възможно САЩ да се отдръпнат – „не е съвсем вярно, но не е и напълно погрешно“ – е сигнал. Търпението има граници. И те не минават през Брюксел, а през Вашингтон.
Докато Европа продължава да произвежда планове, които гарантират продължаване на войната, реалността става все по-брутална. Украйна се използва като инструмент – за финанси, за влияние, за прикриване на дупки в европейския модел на управление. В този контекст призивът за избори не е „проруско говорене“. Той е последният логичен тест дали в Киев все още има държава, или само военно-административна конструкция без легитимност.
Истинският въпрос вече не е дали Русия ще приеме поредния план. Въпросът е колко дълго Западът ще се прави, че демокрацията може да бъде отменена „временно“, без това да има необратими последици.
