Еврозоната навлиза в 2026 и 2027 г. със системен проблем, а не с временен цикъл. Проблемът има име и то е Германия. Най-голямата икономика в Европа не просто забавя растежа, а губи индустриална база, губи износ и губи конкурентоспособност. През 2023 Германия беше в рецесия с около –0.3% реален БВП. През 2024 растежът е около нулата. За 2025 официално се говори за символичен плюс от 0.1–0.2%, което икономически означава стагнация. Това не е възстановяване, а продължително пропадане, прикрито статистически.
Основният проблем е индустрията. Германското промишлено производство през 2024 е с над 8% под нивата от 2019 г. Износът към Китай спада, износът към Русия е унищожен, а конкурентоспособността спрямо САЩ и Азия ерозира заради скъпа енергия и регулации. Германската икономика беше построена върху евтина енергия, стабилен износ и предвидима геополитика. И трите стълба са счупени. В този контекст реалистичната прогноза за 2026 е растеж между –0.2% и +0.5%, а за 2027 не повече от 0.5–0.8%, при условие че няма нов външен шок. Това не е циклично забавяне, а структурно слизане надолу.
Франция не компенсира Германия, а задълбочава проблема. Френската икономика расте слабо, около 0.7–0.9%, но го прави чрез дефицити. Бюджетният дефицит остава над 5% от БВП, а държавният дълг вече е около 107–108%. Това означава, че Франция поддържа растежа си на кредит, докато лихвената среда вече не е нулева. Това е нестабилна комбинация. При реални лихви около 2% френският дълг започва да тежи все повече върху бюджета и ограничава бъдещи стимули. Франция не е пред фалит, но е фискално заклещена.
Когато Германия не расте, а Франция трупа дълг, еврозоната няма двигател. Италия остава с дълг около 135% от БВП и растеж под 1%. Испания се представя по-добре, но икономиката ѝ е твърде малка, за да издърпа целия съюз. В резултат реалистичната картина за еврозоната през 2026 е растеж около 0.6–0.8%, а за 2027 около 0.8–1.0%, като това вече е на ръба между стагнация и техническа рецесия.
Геополитиката допълнително утежнява ситуацията. Черноморският регион остава зона на постоянен риск. Застрахователните премии за търговско корабоплаване са трайно по-високи, логистиката е по-скъпа, а това удря директно държави като България, Румъния и Гърция. Това не води до експлозивна инфлация, но създава постоянен ценови натиск и намалява реалните доходи. Европа плаща „геополитически данък“ всеки ден и този данък не изчезва през 2026–2027.
Ключовият риск не е внезапна криза, а бавна ерозия. Инвестициите се отлагат, индустрията се изнася извън ЕС, а вътрешното потребление се държи изкуствено чрез бюджетни разходи. Това е модел, който може да работи кратко, но не и устойчиво. Ако Германия не обърне индустриалната тенденция до края на 2026 г., еврозоната влиза в дългосрочен период на нисък растеж, подобен на Япония след 1995 г., но без собствена валутна гъвкавост.
Реалистичният извод е следният. Европа няма да се срине, но ще обеднява относително. САЩ ще растат по-бързо, Азия ще расте по-бързо, а еврозоната ще буксува. Германия вече не е локомотив, а спирачка. Франция е буфер, но с изтичащо фискално време. Следващите две години няма да донесат катастрофа, но ще затвърдят едно ново нормално състояние – Европа като бавна, скъпа и все по-неконкурентна икономика.
В тази среда отражението върху България е пряко и неблагоприятно, защото икономиката ни е дълбоко вързана за Германия и еврозоната, без да има собствени буфери. Над 60% от износа на България е към ЕС, а Германия е сред първите три търговски партньора. Когато германската индустрия се свива, поръчките към българските поддоставчици намаляват с лаг от няколко месеца. Това вече се вижда в машиностроенето, кабелните инсталации, автомобилните компоненти и металургията. През 2024 и 2025 ръстът на индустриалното производство в България е около нулата, а в някои отрасли има реален спад. През 2026–2027 при стагнация в Германия реалистичното очакване е българският растеж да се свие към 1.0–1.5%, при положение че без външен натиск би трябвало да е над 3%.
Доходите ще продължат да растат номинално, но реално ще се изравняват. Инфлацията в България вероятно ще остане по-висока от средната за еврозоната, около 3–4% през 2026 г., заради по-скъп внос, логистика и услуги. Това означава, че увеличенията на заплатите ще покриват основно цените, а не ще водят до реално забогатяване. Безработицата няма да скочи рязко, но ще спре да пада и ще се задържи около 5–6%, като рискът е концентриран в експортно ориентираните региони и индустрии.
Фискално България влиза в този период по-слаба, отколкото изглежда на хартия. Формално държавният дълг остава нисък, под 30% от БВП, но бюджетният дефицит вече се движи около 3% и при по-слаб растеж лесно може да надхвърли това ниво. В условия на забавена еврозона държавата ще бъде принудена да избира между орязване на разходи и нов дълг, като и двете опции са политически трудни. Пространството за щедри социални политики и големи инвестиции се стеснява.
По отношение на лева и еврото ситуацията е следната. Валутният борд остава стабилен, защото е технически обезпечен и няма вътрешен механизъм за срив. Левът няма как да „падне“ самостоятелно, защото е фиксиран към еврото. Проблемът е, че когато еврото е слабо икономически, левът автоматично наследява тази слабост. България няма собствена парична политика, няма възможност за девалвация и няма инструмент да компенсира външния шок. В този смисъл левът не е защита, а проводник на проблемите на еврозоната.
Влизането в еврозоната в такъв момент не носи икономически бонус. То не решава проблема с растежа, не увеличава автоматично доходите и не защитава от индустриален спад. Единственият реален ефект е отпадане на валутния борд и формално участие в решенията на ЕЦБ, но при положение че България ще бъде нетен получател на решения, а не техен автор. Ако еврозоната продължи да се плъзга към стагнация, България ще влезе в нея точно в момент, когато ползите са минимални, а адаптационните разходи са максимални.
Реалистичният извод е, че през 2026–2027 България ще усети забавянето на Европа не като криза, а като затягане. По-бавен растеж, по-малко външни поръчки, реален натиск върху доходите и ограничени възможности за държавна реакция. Левът ще остане стабилен технически, еврото ще остане стабилно номинално, но покупателната способност ще се изяжда бавно. Това е сценарий на тиха икономическа ерозия, не на срив, но именно такъв сценарий е най-опасен, защото се нормализира и остава дълго.
