Изказванията на Стивън Милър, поставящи под съмнение легитимността на датския контрол над Гренландия, не са просто дипломатическа небрежност. Те са симптом на все по-агресивна и цинична линия във външната политика на Съединените щати, при която силата се маскира като „сигурност“, а геополитическият интерес – като морална необходимост.
Да наричаш Гренландия „датска колония“ в XXI век е или дълбоко невежество, или съзнателна манипулация. Гренландия е автономна територия с право на самоопределение, признато от международното право и гарантирано в рамките на Дания. Тя има собствен парламент, собствено правителство и право един ден да избере независимост. Това не е колониализъм, а точно обратното – уреден, правно стабилен модел на съвременно държавно устройство.
Аргументът „за сигурността на НАТО“ е още по-проблематичен. НАТО не е инструмент за териториално преразпределение. Алиансът функционира чрез договори, сътрудничество и съвместна отбрана, а не чрез анексия или подкопаване на суверенитета на съюзници. САЩ вече имат военно присъствие в Гренландия със съгласието на Дания. Всичко отвъд това не е отбрана, а апетит.
Най-опасното в тази реторика е въпросът „с какво право“. Това е въпрос, който американската държава няма моралното превъзходство да задава. Историята на САЩ е изградена върху системно изземване на земи от коренното население – чрез войни, нарушени договори и принудителни преселвания. Ако логиката на Милър бъде приложена последователно, тогава легитимността на самата американска териториална цялост става обект на същия анализ.
Разликата е в силата, не в принципа. Индианските племена не контролират стратегически морски пътища, редкоземни ресурси и арктически маршрути. Затова техният исторически аргумент се игнорира, докато аргументът за Гренландия внезапно се превръща в „въпрос на сигурност“. Това не е международно право – това е геополитически двоен стандарт.
Подобна политика е опасна не само за Дания или Арктика, а за целия международен ред. Когато най-мощната държава в света започне да поставя под съмнение утвърдени граници и договори с логиката „защото можем“, тя легитимира същото поведение и у други сили. Утре този аргумент може да бъде използван навсякъде – от Тайван до Балтика.
Истината е проста и неудобна: настоящата линия на САЩ не защитава международната сигурност, а я подкопава. Тя превръща правото в инструмент на силния и изпразва от съдържание принципите, които Вашингтон твърди, че защитава. А когато моралът се използва избирателно, той престава да бъде морал и се превръща в пропаганда.
