Когато падна режимът на Тодор Живков, с няколко приятели - Соломон Паси, Владислав Тодоров и още двама-трима - създадохме Комитет за инвентаризация на Комунизма. Идеята беше, че след като Комунизмът си е отишъл, добре е всички негови телесни и безтелесни творения внимателно да се опишат, номерират и приберат някъде на сигурно и изолирано място. Така хората ще могат да се отърват здрави от Комунизма. Ако това не се случи, творбите на Комунизма ще започнат да се разпадат, малките частички да се разнасят насам и натам, да заразяват хората и те няма да могат никога да се отърват от него.
Ставаше дума не само за паметници, но и за различни други творби. Институции например – Съвета за икономическа взаимопомощ, Варшавския договор и други. Започнахме инвентаризацията тържествено с паметника на Ленин в центъра на София, на който залепих инвентарен номер 1 пред камерите на Панорама, едно от най-гледаните по това време телевизионни програми. Последваха статии и телевизионни и радиопредавания. Хората си мислеха, че всичко е една голяма шега. В крайна сметка пълна инвентаризация не се състоя. За заразата не знам. Но ето 25 неща, в случаен ред, които биха могли да заемат места по първите страници на инвентарната книга, и които, поне наглед, загубихме през последния четвърт век.
1. Софийско жителство. Който няма 25 или дори 30 години, не знае какво е софийско жителство. Причината да не знае е, че за този феномен не се говори, защото той породи много тъжни и комични бракове, за които родителите не искат да разкажат на децата си.
2. Изходна виза. Сега българинът може да пътува навсякъде. Допреди десетина години трудно го пускаха да влезе в много страни. А допреди четвърт век не го пускаха да излезе. (С изключение на няколкостотин хиляди български граждани, които бяха настойчиво подканени да напуснат.)
3. Бягане в чужбина. Ако някой заминеше и не се върнеше навреме, той се превръщаше в невъзвращенец или беглец (има нюанс на различие между двете). Роднините му не можеха да заминат при него, или където и да било, а и той повече не можеше да се върне. Той беше избягал в чужбина.
4. Пълна изборна активност без задължително гласуване. Навремето гласуването също не беше задължително. Но гласуваха около 98% от избирателите. Избирателните секциите се състезаваха коя ще свърши първа. И всички бяха весели, отвсякъде се носеше музика, виеха се хора. Нямаше го това тягостно напрежение, което неизвестността на днешните избори поражда.
5. Карта за почивка. За 22 лева или 34 лева хората получаваха карта за почивен дом. Там те прекарваха по 14 дни в компанията на колегите си, но заедно с техните семейства. По бански. И, разбира се, в компанията на хора, които се грижеха за правилното им поведение и правилните им разговори. Ако не те пуснеха в командировка в чужбина, обясненията, които никой не ти даваше, можеха да бъдат много. Едно от тях можеше да е неправилно държане в почивната станция, изразяващо се в меки политически вицове или скептични коментари към напредъка на строителството на социализма. Разбира се, нямаше как да разбереш каква точно е причината.
6. Новини за реколтата. Кой знае защо първите страници на вестниците, както и новините по радиото и телевизията, постоянно информираха за това как върви събирането на реколтата, засяването и дълбоката оран. Всичко вървеше добре. Нямаше суши, нямаше наводнения, нямаше болести по пшеницата и по свинете.
7. Американски филми на Великден. Който ви каже, че е бил репресиран, защото не са му разрешавали да ходи на църква, говори глупости. На църква се ходеше. Прилагаха се обаче различни форми на разубеждаване и отклоняване. Един от най-интригуващите методи бяха американските филми, които течаха до един часа посред нощ на Великден и се опитваха да отклонят хората от полунощното великденско църковно посещение. В други дни програмата свършваше в 22.30 с руски филм и новини (за реколтата).
8. Панелният блок. Или по-скоро строителството на панелни блокове. В продължение на много години повечето сгради се правеха в заводи за панелни конструкции, после се сглобяваха на място, за да живеят в тях щастливите работници, а после и всички. Сега в България има 700 000 апартамента, построени по този начин и никой не знае какво точно да прави с тях.
9. Подаръчен агрегат. Интерсен подход за извиване на ръцете на простия икономически принцип за търсенето и предлагането. Например ако искаш да си купиш отлежала сливова или вино за износ ти го предлагаха заедно с книга на Крум Кюлявков и мускал с розово масло. Всичко това биваше агрегирано в един, красив за времето си пакет, с хартиен етикет, на който пишеше "подаръчен агрегат".
10. Домоуправител. Председателят на кооперацията се избираше, домоуправителят си беше постоянен. И явно се отчиташе някъде. Ако имате досие и го прочетете и в него намерите добри думи за своя всекидневен живот, това най-вероятно означава, че сте си имали добра комшийска приказка с домоуправителя.
11. АБПФК. Активният борец против фашизма и капитализма (двете вървяха в едно) беше особено животно, което се ползваше със специални привилегии за почивни домове и други държавни сладости. Най-ценената от тях може би беше официалната привилегия, която децата на АБПФК получаваха при кандидатстване в университет или езикова гимназия – фиксиран процент, който се добавяше към бала и се изписваше ясно на таблата с резултатите от изпитите. (Това е нещо като местни чиновниците или полицаи да си декларират пред данъчните рушвета, който са получили през годината.) Въпросът "кой" или "кои" в този смисъл си имаше съвсем ясен отговор. Вероятно затова хората не протестираха.
12. Играта на топчета. Начин, по който повечето момчета прекарваха поне половината от времето си, докато им дойдеше времето да се закачат с момичетата, които до този момент пък играеха народна топка.
13. Руските групи. Ако българите не можеха да пътуват в чужбина, руснаците пък съвсем не можеха. Те идваха в България само на групи, обикновено формирани в далечни средноазиатски колхози. С други думи "руски" можеха да бъдат наречени само условно. Руските групи бяха предмет на постоянни подигравки, а понякога на съжаление. Един български екскурзовод беше подредил веднъж група от 120 руски крайморски туристи, които за първи път виждаха чай в хартиена торбичка, с конец и етикет накрая. Те запитали как се пие този чай и той се изкушил да им каже, че торбичката се слага в устата, конецът и етикетът висят навън, а ти бавно отпиваш гореща вода. Задържаш я в устата си и после преглъщаш. Така 120-те члена на руската група чинно лапнала пакетчетата, пуснали всички конците с етикетчетата навън и засърбали гореща вода. Екскурзоводът си загубил работата, но казвал, че гледката си заслужавала. Не знам доколко е вярно.
14. Кореком. Специален магазин, който много напомня на тягостните магазини по летищата. Оттам можеше да си купиш уиски, западни цигари и евтин немски шоколад. Разбира се, всичко това с долари. Как се сдобиваше човек с долари е друга дълга история.
15. Югославска телевизия. Или сръбска телевизия. Югославия беше западна страна. Там всичко беше свободно, поне така изглеждаше от България. Телевизията, по която се лееше сръбска музика, го доказваше. Да живееш около Кюстендил или някъде в Трънско си имаше своята привилегия. Хората се деляха на такива, които имаха антена за сръбската (така се казваше "имаш ли антена за сръбската?") и такива, които нямаха.
16. Късите вълни. На тях се хващаха разни станции, които не беше редно да слушаш – било защото пускаха Бийтълс, било защото говореха за демокрация. Късите вълни още съществуват, но вече никой не им обръща внимание.
17. Свободна Европа (и, разбира се, Гласът на Америка и БиБиСи на български). Това бяха въпросните станции. Най-странно беше радио Люксембург, или "Лаксемберг", по което неспирно течеше поп музика. Хората се деляха на такива, които имаха антена за сръбската и такива, които слушаха радио Лаксемберг. Днес децата на едните гласуват за ГЕРБ, а на другите за Реформаторския блок. (Радио Лаксемберг много пращеше и от думите нищо не се разбираше.)
18. Трудови войски. Ако има феномен, който да се доближава най-много, и буквално, до определението "турско робство" това са трудовите или строителните военни поделения. Робство, защото хората там работеха по две години без да им се плаща. Турско, защото там пращаха турците. Така държавата удряше с един куршум два заека - хем имаше задължителна казарма, хем турците (опасен враг, както знаем от "Под игото") нямаха достъп до оръжие. (Тези, които обичат да разсъждават за корените на ДПС, могат да се поровят в този феномен.)
19. Сладкарница. Това беше особена институция, в която се продаваха пасти, боза и лимонада. Нямаше кафе.
20. Пивница. Друга специфична институция. Там се пиеше, често на крак и нямаше храна.
21. Държавен съвет. Също много важна институция, която обаче никой не знаеше за какво точно служи. Както и повечето други институции от този род.
22. Ударник. Това бяха особен вид трудови герои, които тъчаха на много станове или изливаха много повече бетон от другите. Те получаваха ордени и обикаляха телевизиите, парадите и училищата да говорят за трудовия си героизъм.
23. Комитет по цените. Затвориха го през 1988 година и след година режимът падна.
24. Програма Знание. Всеки ден по радиото, на някакви съветски вълни, които вече ги няма, по няколко часа се излъчваше програма Знание. Точеха се лекции по физика, химия, география и какво ли още не. Нямаше много хуманитарни лекции, тоест програмата не беше много идеологизирана. Десетки хиляди слушаха и научаваха за въглеродния двуокис, зелената еуглена или Марианската падина.
25. Кинопреглед. Преди всеки филм се прожектираше кинопреглед. Той траеше 15 минути. В него обикновено се говореше за това как всичко с реколтата върви добре. Как ударниците тъкат на още повече станове и изливат още повече бетон. После имаше малка пауза и тогава започваше филмът. Билетите бяха по 20, 25, 30 и 35 стотинки. (Нали Ленин беше казал: "За нас киното е най-важното изкуство." Надали в историята има друго изречение, благодарение на което толкова много средства да са насочени към един жанр.)
Много от тези неща много липсват на много хора. Много е трудно да прецениш кои точно неща на кои точно хора. Затова е и много трудно да разбереш защо хората гласуват така както гласуват 
Когато падна режимът на Тодор Живков, с няколко приятели - Соломон Паси, Владислав Тодоров и още двама-трима - създадохме Комитет за инвентаризация на Комунизма. Идеята беше, че след като Комунизмът си е отишъл, добре е всички негови телесни и безтелесни творения внимателно да се опишат, номерират и приберат някъде на сигурно и изолирано място. Така хората ще могат да се отърват здрави от Комунизма. Ако това не се случи, творбите на Комунизма ще започнат да се разпадат, малките частички да се разнасят насам и натам, да заразяват хората и те няма да могат никога да се отърват от него.
Ставаше дума не само за паметници, но и за различни други творби. Институции например – Съвета за икономическа взаимопомощ, Варшавския договор и други. Започнахме инвентаризацията тържествено с паметника на Ленин в центъра на София, на който залепих инвентарен номер 1 пред камерите на Панорама, едно от най-гледаните по това време телевизионни програми. Последваха статии и телевизионни и радиопредавания. Хората си мислеха, че всичко е една голяма шега. В крайна сметка пълна инвентаризация не се състоя. За заразата не знам. Но ето 25 неща, в случаен ред, които биха могли да заемат места по първите страници на инвентарната книга, и които, поне наглед, загубихме през последния четвърт век.
1. Софийско жителство. Който няма 25 или дори 30 години, не знае какво е софийско жителство. Причината да не знае е, че за този феномен не се говори, защото той породи много тъжни и комични бракове, за които родителите не искат да разкажат на децата си.
2. Изходна виза. Сега българинът може да пътува навсякъде. Допреди десетина години трудно го пускаха да влезе в много страни. А допреди четвърт век не го пускаха да излезе. (С изключение на няколкостотин хиляди български граждани, които бяха настойчиво подканени да напуснат.)
3. Бягане в чужбина. Ако някой заминеше и не се върнеше навреме, той се превръщаше в невъзвращенец или беглец (има нюанс на различие между двете). Роднините му не можеха да заминат при него, или където и да било, а и той повече не можеше да се върне. Той беше избягал в чужбина.
4. Пълна изборна активност без задължително гласуване. Навремето гласуването също не беше задължително. Но гласуваха около 98% от избирателите. Избирателните секциите се състезаваха коя ще свърши първа. И всички бяха весели, отвсякъде се носеше музика, виеха се хора. Нямаше го това тягостно напрежение, което неизвестността на днешните избори поражда.
5. Карта за почивка. За 22 лева или 34 лева хората получаваха карта за почивен дом. Там те прекарваха по 14 дни в компанията на колегите си, но заедно с техните семейства. По бански. И, разбира се, в компанията на хора, които се грижеха за правилното им поведение и правилните им разговори. Ако не те пуснеха в командировка в чужбина, обясненията, които никой не ти даваше, можеха да бъдат много. Едно от тях можеше да е неправилно държане в почивната станция, изразяващо се в меки политически вицове или скептични коментари към напредъка на строителството на социализма. Разбира се, нямаше как да разбереш каква точно е причината.
6. Новини за реколтата. Кой знае защо първите страници на вестниците, както и новините по радиото и телевизията, постоянно информираха за това как върви събирането на реколтата, засяването и дълбоката оран. Всичко вървеше добре. Нямаше суши, нямаше наводнения, нямаше болести по пшеницата и по свинете.
7. Американски филми на Великден. Който ви каже, че е бил репресиран, защото не са му разрешавали да ходи на църква, говори глупости. На църква се ходеше. Прилагаха се обаче различни форми на разубеждаване и отклоняване. Един от най-интригуващите методи бяха американските филми, които течаха до един часа посред нощ на Великден и се опитваха да отклонят хората от полунощното великденско църковно посещение. В други дни програмата свършваше в 22.30 с руски филм и новини (за реколтата).
8. Панелният блок. Или по-скоро строителството на панелни блокове. В продължение на много години повечето сгради се правеха в заводи за панелни конструкции, после се сглобяваха на място, за да живеят в тях щастливите работници, а после и всички. Сега в България има 700 000 апартамента, построени по този начин и никой не знае какво точно да прави с тях.
9. Подаръчен агрегат. Интерсен подход за извиване на ръцете на простия икономически принцип за търсенето и предлагането. Например ако искаш да си купиш отлежала сливова или вино за износ ти го предлагаха заедно с книга на Крум Кюлявков и мускал с розово масло. Всичко това биваше агрегирано в един, красив за времето си пакет, с хартиен етикет, на който пишеше "подаръчен агрегат".
10. Домоуправител. Председателят на кооперацията се избираше, домоуправителят си беше постоянен. И явно се отчиташе някъде. Ако имате досие и го прочетете и в него намерите добри думи за своя всекидневен живот, това най-вероятно означава, че сте си имали добра комшийска приказка с домоуправителя.
11. АБПФК. Активният борец против фашизма и капитализма (двете вървяха в едно) беше особено животно, което се ползваше със специални привилегии за почивни домове и други държавни сладости. Най-ценената от тях може би беше официалната привилегия, която децата на АБПФК получаваха при кандидатстване в университет или езикова гимназия – фиксиран процент, който се добавяше към бала и се изписваше ясно на таблата с резултатите от изпитите. (Това е нещо като местни чиновниците или полицаи да си декларират пред данъчните рушвета, който са получили през годината.) Въпросът "кой" или "кои" в този смисъл си имаше съвсем ясен отговор. Вероятно затова хората не протестираха.
12. Играта на топчета. Начин, по който повечето момчета прекарваха поне половината от времето си, докато им дойдеше времето да се закачат с момичетата, които до този момент пък играеха народна топка.
13. Руските групи. Ако българите не можеха да пътуват в чужбина, руснаците пък съвсем не можеха. Те идваха в България само на групи, обикновено формирани в далечни средноазиатски колхози. С други думи "руски" можеха да бъдат наречени само условно. Руските групи бяха предмет на постоянни подигравки, а понякога на съжаление. Един български екскурзовод беше подредил веднъж група от 120 руски крайморски туристи, които за първи път виждаха чай в хартиена торбичка, с конец и етикет накрая. Те запитали как се пие този чай и той се изкушил да им каже, че торбичката се слага в устата, конецът и етикетът висят навън, а ти бавно отпиваш гореща вода. Задържаш я в устата си и после преглъщаш. Така 120-те члена на руската група чинно лапнала пакетчетата, пуснали всички конците с етикетчетата навън и засърбали гореща вода. Екскурзоводът си загубил работата, но казвал, че гледката си заслужавала. Не знам доколко е вярно.
14. Кореком. Специален магазин, който много напомня на тягостните магазини по летищата. Оттам можеше да си купиш уиски, западни цигари и евтин немски шоколад. Разбира се, всичко това с долари. Как се сдобиваше човек с долари е друга дълга история.
15. Югославска телевизия. Или сръбска телевизия. Югославия беше западна страна. Там всичко беше свободно, поне така изглеждаше от България. Телевизията, по която се лееше сръбска музика, го доказваше. Да живееш около Кюстендил или някъде в Трънско си имаше своята привилегия. Хората се деляха на такива, които имаха антена за сръбската (така се казваше "имаш ли антена за сръбската?") и такива, които нямаха.
16. Късите вълни. На тях се хващаха разни станции, които не беше редно да слушаш – било защото пускаха Бийтълс, било защото говореха за демокрация. Късите вълни още съществуват, но вече никой не им обръща внимание.
17. Свободна Европа (и, разбира се, Гласът на Америка и БиБиСи на български). Това бяха въпросните станции. Най-странно беше радио Люксембург, или "Лаксемберг", по което неспирно течеше поп музика. Хората се деляха на такива, които имаха антена за сръбската и такива, които слушаха радио Лаксемберг. Днес децата на едните гласуват за ГЕРБ, а на другите за Реформаторския блок. (Радио Лаксемберг много пращеше и от думите нищо не се разбираше.)
18. Трудови войски. Ако има феномен, който да се доближава най-много, и буквално, до определението "турско робство" това са трудовите или строителните военни поделения. Робство, защото хората там работеха по две години без да им се плаща. Турско, защото там пращаха турците. Така държавата удряше с един куршум два заека - хем имаше задължителна казарма, хем турците (опасен враг, както знаем от "Под игото") нямаха достъп до оръжие. (Тези, които обичат да разсъждават за корените на ДПС, могат да се поровят в този феномен.)
19. Сладкарница. Това беше особена институция, в която се продаваха пасти, боза и лимонада. Нямаше кафе.
20. Пивница. Друга специфична институция. Там се пиеше, често на крак и нямаше храна.
21. Държавен съвет. Също много важна институция, която обаче никой не знаеше за какво точно служи. Както и повечето други институции от този род.
22. Ударник. Това бяха особен вид трудови герои, които тъчаха на много станове или изливаха много повече бетон от другите. Те получаваха ордени и обикаляха телевизиите, парадите и училищата да говорят за трудовия си героизъм.
23. Комитет по цените. Затвориха го през 1988 година и след година режимът падна.
24. Програма Знание. Всеки ден по радиото, на някакви съветски вълни, които вече ги няма, по няколко часа се излъчваше програма Знание. Точеха се лекции по физика, химия, география и какво ли още не. Нямаше много хуманитарни лекции, тоест програмата не беше много идеологизирана. Десетки хиляди слушаха и научаваха за въглеродния двуокис, зелената еуглена или Марианската падина.
25. Кинопреглед. Преди всеки филм се прожектираше кинопреглед. Той траеше 15 минути. В него обикновено се говореше за това как всичко с реколтата върви добре. Как ударниците тъкат на още повече станове и изливат още повече бетон. После имаше малка пауза и тогава започваше филмът. Билетите бяха по 20, 25, 30 и 35 стотинки. (Нали Ленин беше казал: "За нас киното е най-важното изкуство." Надали в историята има друго изречение, благодарение на което толкова много средства да са насочени към един жанр.)
Много от тези неща много липсват на много хора. Много е трудно да прецениш кои точно неща на кои точно хора. Затова е и много трудно да разбереш защо хората гласуват така както гласуват 
