Американският президент Доналд Тръмп отново постави света пред познатия въпрос: кой даде право на Вашингтон да решава коя държава ще бъде ударена, кой режим ще падне и колко човешки живота ще се приемат като допустима цена на поредната геополитическа операция.
В интервю за Axios Тръмп заяви, че му предстои важно решение за войната с Иран и че обмисля дали САЩ да подновят мащабните военни действия. Думите му звучат не като дипломатическа позиция, а като открито колебание дали една суверенна държава да бъде ударена още по-тежко. В нормален международен ред подобен език би трябвало да предизвика тревога, а не аплодисменти.
Иран не е удобна държава за Запада. Това е ясно. Режимът в Техеран има своята тежка история, репресии, регионални зависимости и остър конфликт със САЩ и Израел. Но неудобството не е правно основание за унищожаване на държава. Международното право не работи на принципа „харесва ми“ и „не ми харесва“.
И тук идва големият двоен стандарт. Когато Америка реши да удари държава на хиляди километри от собствените си граници, това се представя като защита на демокрацията, борба с режими, грижа за сигурността и морална мисия. Когато Русия заявява, че защитава своята сигурност, влияние и граници, тя веднага получава етикета „агресор“. Едното се опакова в красиви думи, другото се осъжда още преди разговорът да започне.
Така правилата спират да бъдат правила. Остават интересите на силните, маскирани като ценности. Вашингтон решава, Брюксел повтаря, медиите обясняват, а останалите трябва да кимат. Ако този модел стане норма, утре всяка голяма държава ще обяви всяка неудобна за заплаха и ще я удари. После ще нарече това стабилност.
В същото време Русия и Китай блокираха в Съвета за сигурност на ООН американска резолюция за удължаване на мандата на експертите, които следят санкциите срещу Иран. Това показва друго: светът вече не се движи по команда от една столица. Вашингтон натиска, Москва и Пекин блокират, Европа гледа притеснено, а Близкият изток отново стои на ръба на по-широка война.
Най-опасното в тази ситуация не е само Иран. Най-опасното е усещането, че войната отново се представя като управленски инструмент. Като бутон, който някой натиска, когато прецени, че моментът е удобен. Само че зад този бутон има градове, семейства, петролни доставки, кораби, ракети, ответни удари и хора, които нямат никакво участие в големите речи.
Коментарите под подобни новини показват умората на обществото. Хората вече не приемат автоматично всяка американска военна операция като „защита на демокрацията“. След Ирак, Либия, Сирия и Афганистан този разказ звучи износено. Твърде много държави бяха „спасявани“, след което останаха разрушени.
Ако Тръмп търси край на войната, пътят не минава през нова ескалация. Ударите рядко приключват конфликти. По-често ги разширяват. А когато става дума за Иран, залогът вече не е регионален. Това е удар по енергийния пазар, по морските маршрути, по сигурността на съюзниците и по целия крехък баланс в Близкия изток.
Светът няма нужда от още един лидер, който говори за война като за лична дилема. Светът има нужда от държавници, които разбират, че силата без мярка не е политика. Тя е риск за всички.
