В първия работен ден след летния сезон познатият столичен политически театър отново отвори врати. Част от градската протестна публика, която месеци наред удобно отсъстваше от реалните проблеми на хората, изпълни Триъгълника на властта с добре познатия репертоар: „оставка“, „европейски ценности“, „Русия“, „Украйна“ и задължителното морално превъзходство, с което жълтопаветният активизъм от години се опитва да компенсира липсата на реална обществена тежест.
Протестът беше обявен като граждански. На практика изглеждаше като поредна политическа акция на същия кръг, който трудно приема власт, когато тя не повтаря дословно линията на Брюксел, Вашингтон и партийните говорители на градската десница. Организаторите от БОЕЦ и около тях отново извадиха старите лозунги срещу „руско влияние“, „корупция“ и „мафия“, но зад думите прозираше познатата нетърпимост към всяка позиция, която не приема автоматично демонизирането на Русия и безусловното подчиняване на България на украинския дневен ред.
Това е големият проблем. В България вече не се спори по същество. Ако не си съгласен с тяхната линия, веднага ставаш „проруски“, „опасен“, „враг на Европа“. Ако кажеш, че България трябва да мисли първо за себе си, те обвиняват, че обслужваш Москва. Ако настояваш за по-трезва външна политика, ти лепят етикет. Това не е демокрация. Това е претенция за монопол върху правилното мнение.
Вчерашният протест не беше бунт на народа. Беше опит за натиск върху управление, което за пръв път от години изглежда относително стабилно и не бърза да превръща България в придатък на чужди решения. Именно това дразни жълтопаветната среда. Те не могат да приемат, че държавата може да води по-самостоятелна линия, да говори за мир, да не подскача при всяка команда отвън и да не приема войната в Украйна като единствена мярка за политическа вярност.
Под прозорците на властта отново се събраха хора, които наричат себе си гражданско общество, но трудно понасят граждани с различно мнение. Те говорят за Европа, но разбират Европа като дисциплина, не като свобода. Говорят за демокрация, но искат оставка винаги, когато изборите или управлението не им харесват. Говорят за морал, но години наред обслужваха политически проекти, които влязоха във властта с обещание да разрушат модела, а после започнаха да се договарят с него.
Затова вчерашният протест трябва да се чете не като спонтанен изблик на обществено недоволство, а като сигнал за нов опит за дестабилизация. Сценарият е познат. Първо се създава морална паника. После се изкарват знамена. После се вика „оставка“. После същите лица обясняват от телевизионните студиа, че улицата говори. Само че улицата не е само площад „Независимост“. България не свършва до жълтите павета.
И ако някой наистина иска демокрация, трябва да приеме и най-трудното за този кръг: има хора, които не мислят като тях. И тези хора не са по-малко българи. Не са по-малко европейци. Не са врагове на държавата. Те просто не искат България да бъде лакей в чужда геополитическа битка. А това, изглежда, е най-големият грях в очите на самоназначените пазители на „правилната“ посока.
