Въпросът „ще има ли демокрация във Венецуела“ звучи добре за заглавия и декларации, но е лошо зададен. По-точният въпрос е: кой ще контролира държавата и ресурсите ѝ след следващия геополитически ход. Историята показва, че демокрацията рядко е първичната цел, когато става дума за държава с най-големите доказани петролни запаси в света.
Венецуела не е класическа диктатура, която може да бъде „освободена“ с избори или външен натиск. Това е военно-държавен модел, в който реалната власт не е в президентския дворец, а в армията. И тук ключовото име не е Мадуро, а Владимир Падрино Лопес – човекът, който държи вертикала на силата. Без неговото съгласие няма преврат, няма външна интервенция, няма „преход“.
Затова всяка теза за светкавична операция, бързо пленяване на президента и мигновена смяна на режима не издържа, ако не включва вътрешна договорка. Армията или защитава властта, или отстъпва. Няма вакуум. Ако тя не стреля, значи е получила гаранции – за себе си, за елита и за бъдещото разпределение на ресурсите.
Тук идва ролята на САЩ и логиката на Доналд Тръмп. За Вашингтон Венецуела не е идеологически казус, а икономически и валутен инструмент. Контролът върху венецуелския петрол означава:
директно влияние върху световните енергийни цени
стабилизиране на долара чрез реални активи
ограничаване на достъпа на Китай и други конкуренти до евтини суровини
В този контекст „демокрацията“ е вторичен продукт – ако изобщо се появи. Първо се гарантира контролът, после се пишат правилата.
На глобално ниво вече се очертава мълчаливо разбирателство между големите играчи. Владимир Путин не се намесва в западното полукълбо. Срещу това Русия получава свобода на действие в своята зона на интереси. Това не е съюз, а студено разделение на света по сфери – без договори, но с ясно разчетени граници.
И къде остава Европа? Европа не участва в писането на сценария. Тя ще плати цената. Плаща вече – с енергийна зависимост, с инфлация, с деиндустриализация и с политическа безтегловност. Няма ресурсен лост, няма военен, няма валутен. Само морални декларации, които не променят нищо на терен.
Затова отговорът е неприятен, но честен:
Във Венецуела може да има избори, нови лица и нови лозунги, но демокрация в класическия смисъл е малко вероятна. Това, което ще видим, е контролирана трансформация, при която властта ще се прехвърли от един кръг към друг – с благословията на армията и външните играчи.
И ако някой очаква „свободна Венецуела“, трябва първо да отговори на един прост въпрос:
свободна за кого – за гражданите ѝ или за тези, които ще управляват петрола ѝ?
