"И живели овцете на стада в кошари, от незапомнени времена, управлявани от своите овчари.
Овчарят е бил неограничен господар на своето стадо, с чийто живот напълно разполагал. И понеже той, овчарят, не се задоволявал със скромната храна, употребявана от неговото стадо, ето защо е доил и стрижел овцете, за да се храни и облича. Когато овчарят умирал, то стадото се наследявало от неговия син, който разполагал със същите права, като тия на баща си. И тъй си текъл животът: овчарите се менили, други заемали тяхното място – кои по-добри, кои по-зли – но все таки овчарите, за да съществуват, трябвало да доят и стрижат овцете, в замяна на което те обещавали на тия последните да ги пазят от вълците. Овчарите обаче се оказали неспособни не само да опазят стадото, но и да го ръководят при паша. Често, когато овцете отивали на паша, се разпръсквали из разни посоки, и овчарят се виждал безсилен само със своите провиквания да подчини стадото. Ето защо, той вземал за свои помощници няколко псета, които се оказвали твърде послушни слуги на своя господар и които, срещу късче месо или кокал, са били готови да се нахвърлят върху всяка непокорна овца. С увеличение на пазачите обаче и нуждите на тия последните нараснали. Ето защо те започнали все по-ниско и по-ниско да стрижат овцете, и да издояват последната им капка мляко.
Животът на овцете ставал все по-тежък: ножиците при стриженето опирали вече до кожата, агнетата жално блеели от нямане мляко да се нахранят, нападенията на вълците зачестили. Овчарят и псетата не само че не запазвали живота на своето стадо, но и умишлено допускали вълците в кошарата, за да наплашат овцете и да ги държат в подчинение. А когато вече вълците поваляли няколко трупа, тогава овчарят и псетата – за да се покажат пазители и защитници на своето стадо – разгонвали са ги, та да се нахвърлят те самите върху изоставените мърши.
Връщайки се от скотобойните, овцете блеели за своите изгубени рожби, а овчарят, за да ги залъже, окачал на вратовете на тия, които вървели най-безропотно след него, по една хлопка, на която дрънкането заглушавало блеенето на овцете.
Обаче, колкото глупави, страхливи и безропотни да са били овцете, когато ножиците опрели вече до кожата, почувствали, че животът им станал непоносим. Ето защо, те се замислили за неговото подобрение:
– Да сменим овчаря! – казали те, – защо той по наследство да господарува над нас? Да сменим и псетата! Ние искаме сами да си избираме нашите господари. Може би, по тоя начин да попаднем на по-добри.
И започнали смените.
Овцете вече сами си избирали овчар и псета, като се надявали, че по тоя начин ще им се подобри животът.
Изредили се много овчари – кои по-добри, кои по-зли, обаче все пак са били овчари и псета.
– Да премахнем овчарите и псетата! – обадило се едно шиле, – само тогава няма да има кой да ни дои и яде нашата плът!
– Глупак! – измърморили овцете, – ами кой ще ни пази от вълците?!
И никоя овца не се сетила да премахнат вълците.
Но те са били овце, а както се знае овцата е синоним на най-глупавото животно."
И. А. Волний, в. „Барабан“, март 1914 г.
Автор: Илиана Иванова, Изгубената България
