[caption id="attachment_42712" align="alignleft" width="300"]
Фотограф: Николина Иванова[/caption]
Именно по нейна покана Карла дойде в нашия град премиерно не само с тази пиеса, но и като актриса изобщо. Ето какво каза тя, малко след като препълнената зала на Кукления театър в Бургас утихна от аплодисментите.
- За първи път играете в Бургас, досега не сте излизала на местна сцена. Притеснено ли ви беше преди началото на спектакъла и как се чувствате сега?
- Знаете ли, още от студентските си години повечето време прекарвах във Варна, така се стекоха обстоятелствата. И в един момент ми омръзна, нямаше какво повече да дам и да взема от този град. А що се отнася до Бургас, досега никой не ме е канил тук, затова не съм идвала да играя. Не съм имала и приятели, които да посещавам. Когато Маруся Русева от „Арт Ателие” ме покани да гостувам, приех веднага, защото за мен е нещо ново и интересно. Бях впечатлена от Бургас още с влизането в града, тъй като тя е направила невероятна организация и аз се чувствам чудесно. Посрещна ме много топло, всичко е толкова прецизно, че аз от първия момент се почувствах някак уютно и като че ли на мястото си. Що се отнася до бургаската публика, аз не знаех как ще бъда приета, но се изненадах, че тя ме разпозна и ме посрещна с аплаузи, още с излизането ми на сцената. Това ми се случва за първи път и мога да кажа, че беше много емоционално. От самото начало зрителите ме предразположиха и притеснението ми се изпари. Макар че колкото по-често излизаш пред дадена публика, толкова повече успяваш да се раздаваш, защото я опознаваш.
- Това не е първата пиеса, която правите с Камен Донев, по какво още сте работили двамата?
- Да, правила съм и друг спектакъл с него. Първо ме покани в „Почивен ден” за ролята на Венера Милоска, след това ме извика за моноспектакъла „Мартин, Данчо и майка им”, а сега правим и пиесата „Работно време”. По негова покана играх и в „Снегирьов” по Достоевски.
- В Бургас моносмектакълът „Мартин, Данчо и майка им” се прие много добре, а къде другаде сте го играли?
- В началото тръгна от Народния театър, после пиесата падна. Много хора ме питаха защо вече не се играе, затова за известен период го играх в „Студио 5”. Разбира се по покани и в различни градове. 
- Пиесата е направена по истински случай, по-трудно ли се играе образ, за който знаете, че съществува, че не е нужно вие тепърва да "пълните", да го градите?
- Не, дори ми е по-лесно. В този спектакъл режисьорът е изградил образа перфектно. Освен това е доразвил историята, като е вкарал допълнително персонажи. А като знаеш, че тази жена съществува и тя изглежда по този начин, ти имаш представа какво точно се иска от теб. Но дори и да не знаеш, образът, за да се получи, трябва да го приемеш за реален и да го напълниш при всички положения.
- Макар пиесата да е невероятно смешна, в даден момент те кара да се замислиш, даже малко натъжава. Вие така ли я усещате?
- Да, така е. Много хора са ми казвали, че в един момент им става тъжно. Сега се сещам, че като тинейджър прочетох биографията на Чарли Чаплин. От там съм запомнила това: той е направил разликата между драматичното и комедийното, когато е наблюдавал в неговото село как всички хора гонели някаква овца. Било е много смешно. Накрая я хванали и я заколили. Това ми направи много силно впечатление и съм го запомнила до днес. Помогнало ми е да хващам тънката разлика между комедийното и драматичното.
- Поговорихме за работата Ви с Камен Донев, но е известно, че Вие харесвате много и Александър Морфов, с когото също сте имала честта да работите. Разкажете малко повече за това.
- С Александър Морфов, който за мен е най-добрият български режисьор в момента, играх за първи път, когато бях още студентка в НАТФИЗ. Тогава на него му трябваха петима души за „Дон Кихот” и той избра четири момчета и едно момиче. Не знам как точно е харесал мен. Спомням си, че мечтаех да ме избере. Повтарях си наум: „Дано, да ме вземе...” В онзи период всички искаха да играят при него. Беше ми адски притеснено, но и много вълнуващо. Следващата ми роля при него беше на Наташа в „На дъното”. Беше ми трудно, защото исках да се докажа, това беше една от първите ми стъпки в Народния театър.
- От вашия клас са излезли доста известни имена. Само Вие ли попаднахте в Народния театър?
- Да, от моя випуск само аз отидох там. Един ден директорът ми се обади и ми каза, че иска да играя за неговия театър. По принцип трябваше да отида в Младежкия и се наложи да избера. Но се получи някакъв конфликт, спомням си. След като Борислав Чакринов ме избра за роля в негов спектакъл, в същото време трябваше да започна „Уестсайдска история” в Младежкия театър. От там обаче не ме пуснаха да отида на репетиции в Народния. Така се завъртяха нещата, че директорът на Народния театър се обади у нас и ми каза да избера. Беше много трудно, защото всичките от нашата група бяха в Младежкия по онова време, и аз трябваше да отида на другото място абсолютно сама.
- Все пак избрахте Народния. Защо?
- Това е хубав въпрос. Питах много приятели за мнение, колебаех се. Но в крайна сметка Народният театър си е нещо голямо. Трупата там е много силна. Освен това ми се стори, че там ще бъде по-трудно, а аз винаги съм избирала по-трудните характери и смятам, че всичко, което е по-близко до мене, не би трябвало да го играя.
- Като заговорихте за трудност, в Бургас дойдохте с моноспектакъл, по-трудно ли е да играеш сам, отколкото в екип с други колеги? Лесно ли Ви беше да напълните сама сцената?
- За мен не е трудно да напълня сцената, по-скоро разликата е в това, че изпитваш някаква самота, когато се качиш там горе и видиш, че около теб няма колеги. Това в началото ми беше подтискащо, но вече свикнах.
- Стана ясно, че сте били много силен клас. С кои други актьори си учила заедно?
- Да, бяхме много силен випуск. С мен бяха още Ваня Щерева, Стефания Колева, Иван Бърнев, Ненчо Илчев, Асен Блатечки, Башар Рахал и Валери Йорданов.
Фотограф: Николина Иванова[/caption]
Именно по нейна покана Карла дойде в нашия град премиерно не само с тази пиеса, но и като актриса изобщо. Ето какво каза тя, малко след като препълнената зала на Кукления театър в Бургас утихна от аплодисментите.
- За първи път играете в Бургас, досега не сте излизала на местна сцена. Притеснено ли ви беше преди началото на спектакъла и как се чувствате сега?
- Знаете ли, още от студентските си години повечето време прекарвах във Варна, така се стекоха обстоятелствата. И в един момент ми омръзна, нямаше какво повече да дам и да взема от този град. А що се отнася до Бургас, досега никой не ме е канил тук, затова не съм идвала да играя. Не съм имала и приятели, които да посещавам. Когато Маруся Русева от „Арт Ателие” ме покани да гостувам, приех веднага, защото за мен е нещо ново и интересно. Бях впечатлена от Бургас още с влизането в града, тъй като тя е направила невероятна организация и аз се чувствам чудесно. Посрещна ме много топло, всичко е толкова прецизно, че аз от първия момент се почувствах някак уютно и като че ли на мястото си. Що се отнася до бургаската публика, аз не знаех как ще бъда приета, но се изненадах, че тя ме разпозна и ме посрещна с аплаузи, още с излизането ми на сцената. Това ми се случва за първи път и мога да кажа, че беше много емоционално. От самото начало зрителите ме предразположиха и притеснението ми се изпари. Макар че колкото по-често излизаш пред дадена публика, толкова повече успяваш да се раздаваш, защото я опознаваш.
- Това не е първата пиеса, която правите с Камен Донев, по какво още сте работили двамата?
- Да, правила съм и друг спектакъл с него. Първо ме покани в „Почивен ден” за ролята на Венера Милоска, след това ме извика за моноспектакъла „Мартин, Данчо и майка им”, а сега правим и пиесата „Работно време”. По негова покана играх и в „Снегирьов” по Достоевски.
- В Бургас моносмектакълът „Мартин, Данчо и майка им” се прие много добре, а къде другаде сте го играли?
- В началото тръгна от Народния театър, после пиесата падна. Много хора ме питаха защо вече не се играе, затова за известен период го играх в „Студио 5”. Разбира се по покани и в различни градове. 
- Пиесата е направена по истински случай, по-трудно ли се играе образ, за който знаете, че съществува, че не е нужно вие тепърва да "пълните", да го градите?
- Не, дори ми е по-лесно. В този спектакъл режисьорът е изградил образа перфектно. Освен това е доразвил историята, като е вкарал допълнително персонажи. А като знаеш, че тази жена съществува и тя изглежда по този начин, ти имаш представа какво точно се иска от теб. Но дори и да не знаеш, образът, за да се получи, трябва да го приемеш за реален и да го напълниш при всички положения.
- Макар пиесата да е невероятно смешна, в даден момент те кара да се замислиш, даже малко натъжава. Вие така ли я усещате?
- Да, така е. Много хора са ми казвали, че в един момент им става тъжно. Сега се сещам, че като тинейджър прочетох биографията на Чарли Чаплин. От там съм запомнила това: той е направил разликата между драматичното и комедийното, когато е наблюдавал в неговото село как всички хора гонели някаква овца. Било е много смешно. Накрая я хванали и я заколили. Това ми направи много силно впечатление и съм го запомнила до днес. Помогнало ми е да хващам тънката разлика между комедийното и драматичното.
- Поговорихме за работата Ви с Камен Донев, но е известно, че Вие харесвате много и Александър Морфов, с когото също сте имала честта да работите. Разкажете малко повече за това.
- С Александър Морфов, който за мен е най-добрият български режисьор в момента, играх за първи път, когато бях още студентка в НАТФИЗ. Тогава на него му трябваха петима души за „Дон Кихот” и той избра четири момчета и едно момиче. Не знам как точно е харесал мен. Спомням си, че мечтаех да ме избере. Повтарях си наум: „Дано, да ме вземе...” В онзи период всички искаха да играят при него. Беше ми адски притеснено, но и много вълнуващо. Следващата ми роля при него беше на Наташа в „На дъното”. Беше ми трудно, защото исках да се докажа, това беше една от първите ми стъпки в Народния театър.
- От вашия клас са излезли доста известни имена. Само Вие ли попаднахте в Народния театър?
- Да, от моя випуск само аз отидох там. Един ден директорът ми се обади и ми каза, че иска да играя за неговия театър. По принцип трябваше да отида в Младежкия и се наложи да избера. Но се получи някакъв конфликт, спомням си. След като Борислав Чакринов ме избра за роля в негов спектакъл, в същото време трябваше да започна „Уестсайдска история” в Младежкия театър. От там обаче не ме пуснаха да отида на репетиции в Народния. Така се завъртяха нещата, че директорът на Народния театър се обади у нас и ми каза да избера. Беше много трудно, защото всичките от нашата група бяха в Младежкия по онова време, и аз трябваше да отида на другото място абсолютно сама.
- Все пак избрахте Народния. Защо?
- Това е хубав въпрос. Питах много приятели за мнение, колебаех се. Но в крайна сметка Народният театър си е нещо голямо. Трупата там е много силна. Освен това ми се стори, че там ще бъде по-трудно, а аз винаги съм избирала по-трудните характери и смятам, че всичко, което е по-близко до мене, не би трябвало да го играя.
- Като заговорихте за трудност, в Бургас дойдохте с моноспектакъл, по-трудно ли е да играеш сам, отколкото в екип с други колеги? Лесно ли Ви беше да напълните сама сцената?
- За мен не е трудно да напълня сцената, по-скоро разликата е в това, че изпитваш някаква самота, когато се качиш там горе и видиш, че около теб няма колеги. Това в началото ми беше подтискащо, но вече свикнах.
- Стана ясно, че сте били много силен клас. С кои други актьори си учила заедно?
- Да, бяхме много силен випуск. С мен бяха още Ваня Щерева, Стефания Колева, Иван Бърнев, Ненчо Илчев, Асен Блатечки, Башар Рахал и Валери Йорданов. 
