Четвърт век е много време даже за ориенталските географски ширини, в които домуваме от хилядолетия. Изглежда, обаче на нас времето все не ни достига. Нито за 45 г. успяхме да изградим социализма, нито в следващите 25 след 1989 г. - демокрацията.
Разбира се, вечно си намираме някакви оправдания. Под турско - "тежко било положението на българския народ" и поради това не се освободил цели близо пет века. Под царско - "вносна ни била короната" и не разбирала "националната ни душевност". При Червенков и Живков СССР ни обезличил и като държава, и като родолюбци. В последвалите вече 25 години пък все не можем да се откопчим от "дългата ръка" на бившата Държавна сигурност. Въобще, като на калпавата ракета, дето все Космосът й пречи...
А всъщност ние май не си ставаме за демокрация. Защото тя се прави с демократи. Но от Андрешко демократ не става. Обратно - тя и той са си противопоказни. Поради което не стана както трябва и нашият 10 ноември 1989 г. И скоро няма и да стане. Защото към онази дата ние не "влизахме" в нито едно от условията за добро начало на прехода.
Успехът му зависи, на първо място, от съотношението на силите между "стария" и "новия" (опозиционния) политически елити. Който от тях е по-силен, той "повежда" и хорото на прехода.
Унгарци, поляци или чехословаци посрещнаха "техните 10 ноември" с отлично подготвени нови демократични елити. Които знаеха не само какво искат, но и как да го постигнат и в политически, и в икономически план. И съумяха да убедят в това внушителна част от обществата си. В резултат те постигнаха категорични победи още в първите свободни избори и веднага се заеха с т.нар. успоредни преходи - към политическа демокрация и пазарна икономика. И днес, 25 г. по-късно, имената на Антал, Балцерович и Клаус се помнят не с антикомунистическия примитивизъм, а с бързата трансформация на командно-административното стопанство в ефективни пазарни механизми.
За разлика от тях тогавашният наш "нов политически елит" лесно можеше да се побере в прословутото задимено "Яйце". Където виното се лееше доста по-щедро от идеите за бъдещето, а "творческата" му фантазия се ограничаваше до това да преповтаря какво били казали Горби и Бейкър и какъв стопански утопист всъщност бил "Йежи" (Балцерович) с неговите идеи за "шокова терапия".
От целия този тюрлюгювеч сътворихме нещо между "либерална перестройка" и "шок без терапия". По-тъжното обаче е, че в съзерцанието на това съчетание ние, андрешковците, не направихме, а по-скоро дочакахме 10 ноември Което, разбира се, не ни пречи 25 г. по-късно да го отбелязваме тържествено, и предизвиквайки учудване и присмех у други "бивши социта", отдавна забравили тази "годишнина"...
Ние, андрешковците, веднага обаче си намираме и оправдание за търпението, сме "дочакали" онази светла дата - нямали сме, за разлика от "останалите" "спомени за демокрацията". Съгласен съм. Унгарците имат - от народната им революция през 1956 г. до т.нар. гулаш-социализъм при Кадар. Поляците - от периодичните (1956 - 1976) масови работнически бунтове до "Солидарност" и "извънредното положение" при Ярузелски (1981 г.) И чехите имат - от Пражката пролет и саможертвата на Ян Палах (1968 г.) до "2 000 думи" (1977 г.)
Но защо ние, андрешковците, нямаме такива "спомени"? Мигар "горянското движение" в края на 40-те години, бунтовете срещу насилственото коопериране в Кулско (1951 г.) или промаоисткият заговор на Горуня (1964 г.) са се радвали на масова обществена подкрепа? Съвсем не. А просто защото Андрешко се бои главно от две неща - да не настине и да не се мине И ако при "комунизЪма" щателно се предпазваше от първото, веднага след 10 ноември 1989 г. не по-малко се стара да не му се случи и второто.
Но Андрешко, както вярно го е преценил и зарязаният в блатото бирник, наистина си е хитрец. На 9 септември 1944 г. тогавашната комунистическа партия е брояла около 7 000 членове. На 1 януари 1945 г. тя вече едвам побира в редиците си над 250 000 "класово новоосъзнали" се! На 3 ноември 1989 г. в шествието пред храма "Ал. Невски" участват около 3 000 човека (от които, според мълвата, близо 2 000 от т. нар. цивилни изкуствоведи.) На 10 юни 1990 г. за "новото знаме" гласуват над 2,2 млн. пак "новоосъзнали" се!
А някъде между тези две дати е и 10 ноември 1989 г...
Впрочем теорията за демократичните преходи наред с горните две неща е наблегнала и на поне още две. Първото е, че изборите не са референдуми толкова "против" ония, дето са ни управлявали (т.нар. протестен вот), колкото "за" това, което биха могли да направят следващите ги.
Второто е, че освен модерното напоследък "хибридна война", съществува и понятието "хибридна демокрация". Сиреч такава, която могат да сътворят само и единствено андрешковци.
Или, както вярно го е казал Радой Ралин, "погледнато формално, всичко е нормално, но погледнато нормално, всичко е формално".
Май такъв беше и "нашият" 10 ноември 1989 г...
Драгомир Драганов, 24 часа
