Тези дни се навършиха 130 години от рождението на Преподобна Стойна.
Тя е била необикновена жена. За нея леля Ванга кажува: „Тая е светица, она целиот живот го е страдала като светица.
Как ме гледеш мене, она е десет пате по-голема от мене! Яз пак апнувам, пийнувам, такива работи, а она – нищо – ни месо е турала в уста, ни ракиа, само водичка и трошка лебец. Она сите работи със свети Гьорги ги е онаждала…”
Народът я нарича Преподобна Стойна, в православната и католическата църква преподобна означава категория светец за човек от църковния клир, който в земния си живот се е отдал на монашество и аскетизъм. Това е единствената категория светци, които биват признати за такива само поради чисто духовните си подвизи. За разлика от народа, Светият синод и до днес отказва да започне процедура за канонизирането на Стойна, защото трябвало да бъдат регистрирани доказателства като знамения, освидетелствани от униформените и посветени в Божиите тайни люде, а не само разкази на цивилни хора за чудесата, които е сторила. Тези чудеса обаче са съхранени в народната памет и са събрани в нарочен сборник, публикуван през 2003 г., когато се навършиха 120 години от появата й на белия свят и 70 лета от нейната кончина.
Стойна Димитрова е родена на 9 септември 1883 г. в с. Златарево /българското име на с. Хазнатар/, Серско и живее точно 50 години, от които 43 сляпа, но със силно духовна зрение. Споминала се е на 22 декември 1933 г. в с. Златолист /някога Долна Сушица/, Мелнишко.
Стойничка на седем годинки се разболява от едра шарка и ослепява. Когато станала на 16 години, явява й се свети Георги, който й казва: „Копни в двора, където ще намериш икона и кандило.” И рекла на чичо си: „Днеска ке копаме в дворо – ке извадиме едни работи.” Изкопали кандило и иконка на свети Гьорги. Поискала да се направи малка черквичка. Събрали мъжете от селото и вдигнали параклисче. Тя положила в него изровената иконика и заживяла в тази черквица.
След края на Междусъюзническата война през 1913 г. с . Хазнатар остава в гръцка територия и повечето българи се преселили в околностите на Петрич, но незрящо момиче поискала да иде в село Долна Сушица и да заживее в тамошната черква „Св. Гьорги”. Приспособили й малка собичка в горния кат на храма и там Стойна останала до смъртта си. Стаичката и до днес се пази като светиня и в нея само Ванга си е позволявала да преспива веднъж в годината.
Случките, свързани с чудодейната й сила и лечебни способности, са много на брой и не могат да се разкажат в два-три реда. Те са записани през 1990 г. от фолклористите Валентина Измерлиева и Петко Иванов. Двамата са събрали редица спомени като са анкетирали всички възрастни люде, които си спомнят Стойна като невръстни деца, които са съхранили в паметта си разказите на родителите им за нея и тяхното страхопочитание към забрадената и облечената в черно.
Не по-малко важен от чудесата й е смисълът на нейния обет, да живее в непорочност, честност и човеколюбие.
Чародейството й е част от непонятната за нас връзка между живата и мъртвата материя, видимата и невидимата размяна на енергии между Горния и Долния свят.
Да, може би Стойна е неразбираема от светска гледна точка, но тя е реално чудо, непостижимо за повечето хора. Времето обаче доказа, че мястото й днес е сред нас – като самоотдаване на полза роду, на полза Мати Булгария. И занапред Златолистката светица ще ни е нужна, дори по-нужна от всякога, защото тя не е поредната ясновидка или врач народен – тя е морална единица за почтеност, духовност, стоицизъм.
Самоотказът й от почти всичко материално не е за всеки като подражание, а може да бъде за всеки като подобие: по-малко жад по жидкостта на временното, по преходното, по-малко ламтене по пари и предмети, по-малко алчност и лакомия… И повече грижовност за хигиената на душата.
За това местните хора най-вече са повярвали в религията на примера й – оценили са, че нейният е непосилен за тях, но е достоен за възхищение. И я наричат Преподобието.
България и днес изпитва духовен глад за извисени личности. И този глад непрекъснато се залъгва с временни заместители
Как да се изправим срещу връхлитащото ни беззаветие? Може ли житието на една свята българка да стане повод нацията ни да се вгледа в забравените си и загърбените дела на наши предци и лични личности? Или наопък, както всичко у нас, особено напоследък, примерът й ще остане само самотен жест срещу отчаянието и пошлотията, които заливат света.
Дай Боже, нещо в народа ни да трепне, да помръдне, да заскърца и бавно да тръгнем по посока на праведния път . Само тогава на помощ ще ни се притече и народната светица Стойничка. И само тогава тя ще призове небесните закрилници да подкрепят усилията ни.
Идете в Златолист и се поклонете на гроба й. И постойте в минутка размисъл в собичката й, в размисъл за нея, за вас, за житейската ви пътека дотук. Мястото е с божествена природа, скътано и някак тайнствено, природната гледка е рисувана сякаш от ангели, а кристалната тишината звъни тихо, нежно и трепти във въздуха като духнат от въздишка листец. Тук е извисил огромния си ръст много старият, хилядолетен чинар, който откакто я няма Преподобна Стойна, се е превърнал в изповедалнята за поклонниците й. Той е живата българска Стена на плача – в огромната му коруба са втъкнати хиляди бележчици, с пожелания за здраве и благ живот…
Никой не може да обгърне дънера му, но се опитайте и този вкоренен мъдрец ще ви обвие с диханието на богопомазано с енергия място.
В двора на осветената още по турско черква има стръкчета златна трева. Поверието разказва, че там понякога нощем свети Георги е разигравал белия си кон и където са стъпвали копитатата му, тревите са ставали златни…
Потърсете тези следи. Не заради благородния метал, а заради високоблагородието на Преподобна Стойна. Чийто кръст не е бил златен, но нейната вяра е по-чиста, по-ценна и по-висококаратна и от най-чистото злато.
Автор: Румен Леонидов, Списание Факел
