След големите страдания идват и много хубави дни с прости радости и прости измерения – цветно камъче, цъфнало цвете, домашна животинка, помощ от приятел, пише Румен Леонидов за ел. Inspiro
Тази година и хлебарките ни решиха да емигрират… Отивали чак в Щатите, казват, бягали на
Запад, не че и там няма хора, които са останали без хляб, никъде щастието не е пълно, нито е за завиждане…
Нещо не мога да се израдвам. Нещо не е така, не е както трябва, мамка му, свито ми е отвътре, нито ракията ме пали, нито червеното ме гали… Нещо иде, но не знам какво… Необяснима е тази убийствена безпричинна печал – наричам я обществена депресия. За първи път я усетих в началото на 2000-та година – що фойеверки, що пукот и плямпане, че идва новото хилядолетие и новият век… После ни казаха, че пристигането им се отлага за догодина, защото е така било от край време… Същата пролет се видя, че сините победители вече са победени. И че новото
Възраждане отново се отлага…
Днес продължаваме да се надяваме някой да дойде и да ни възроди – по европейски, по американски, по еврейски. Хората от пустинята направиха рай, ние от рая – пустиня. Не, не става дума за политика. Става дума за нази си, за българята, които тук ще си мрем, за нас става дума – за най-нерешителните и за най-вкоренените в това парче плът, на име България.
Сигурно пак ще гледам с презрение стария си телевизор, където ще сивее предпразничната и новогодишна скукотевина, и пак ще си кажа , отвикнал си Румба, да живееш естествено, отвикнал си, брат, да се радваш на факта, че можеш да ходиш, да тичаш, да гледаш, да говориш, да мълчиш непринудително.
Чакай, тъпако, ще си викна, ако беше се родил инвалид, или беше се родил още по-тъп, тогава какви щеше да ги мислиш. Я си целуни децата, без повод, дай им (без да ти искат) пари, да ги изхарчат за техни си щуротии, подай на кучето лапа, и на себе си дай ново сърце за душата…
От сто години не съм изпял нито една песен, не само до докрая не съм я изпял, ами дори до предначалието й не съм стигал. Вместо да се бях забил в Троянския балкан или в Тетевенския му събрат, където цял живот само се каня да хвръкна, вместо да газя сняг до кръста, да вия като вълк в полето, аз пак се самозарих в лавината от многоканална скука.
Отвикнали сме поне веднъж-дваж в годината да не сме делнични, след като не щем да сме празнични.
Чудя се – кой ни отучи да плачем и да се смеем, как се разучихме да летим, да ни се сервира силно разредена уж българска ракия… Сякаш нацията ни е преуморена. Печална в примирението, че нищо кой знае какво няма да се промени до края на живота…
А не е точно така – Бог помага на победените! След големите страдания идват и много хубави дни с прости радости и прости измерения – цветно камъче, цъфнало цвете, домашна животинка, помощ от приятел.
Не разбирам собствените си предчувствия, но логиката ми е елементарна – в България останахме само победените. След толкова години клатене и люшкане стана безпощадно ясно – изпита чашата, смехът – изсмян. Бедните – още по-бедни, богатите – малко по-бедни. Ние, редовите българи и българки, не сме много бедни, колкото много победени. (Армията на победените крачи, беше писала една поетеса!) Но победените нямат армия. Те имат право на помощ, право на последно щастие, право за последен тото шанс.
Ще ми се нашата победена нация да си излекува бол¬ното самочувствие, недостатъчно якото си достойнство, окуцялата си духовност. Нужна ни е осветената вода на единението, хляба на личното дело, но като част от семейното, а семейното като част от общонационално… Боледуваме поотделно, зъзнем в глупавия си завистлизъм и не се сещаме да опрем гърбовете си един о друг.
Всъщност ние сме остаряващи деца, които все чакат нещо да им подскажат. Или за кой ли път – групово да ни накажат.
Хайде, този път сами да се накажем! Да се самонакажем с любов към простите неща, към природните неща, към хубавата книга, към остатъка от тоя безкраен живот…
Бог помага на победените, ако те вярват в него.
Eдин текст на Румен Леонидов
Тази година и хлебарките ни решиха да емигрират… Отивали чак в Щатите, казват, бягали на
Запад, не че и там няма хора, които са останали без хляб, никъде щастието не е пълно, нито е за завиждане…
Нещо не мога да се израдвам. Нещо не е така, не е както трябва, мамка му, свито ми е отвътре, нито ракията ме пали, нито червеното ме гали… Нещо иде, но не знам какво… Необяснима е тази убийствена безпричинна печал – наричам я обществена депресия. За първи път я усетих в началото на 2000-та година – що фойеверки, що пукот и плямпане, че идва новото хилядолетие и новият век… После ни казаха, че пристигането им се отлага за догодина, защото е така било от край време… Същата пролет се видя, че сините победители вече са победени. И че новото
Възраждане отново се отлага…
Днес продължаваме да се надяваме някой да дойде и да ни възроди – по европейски, по американски, по еврейски. Хората от пустинята направиха рай, ние от рая – пустиня. Не, не става дума за политика. Става дума за нази си, за българята, които тук ще си мрем, за нас става дума – за най-нерешителните и за най-вкоренените в това парче плът, на име България.
Сигурно пак ще гледам с презрение стария си телевизор, където ще сивее предпразничната и новогодишна скукотевина, и пак ще си кажа , отвикнал си Румба, да живееш естествено, отвикнал си, брат, да се радваш на факта, че можеш да ходиш, да тичаш, да гледаш, да говориш, да мълчиш непринудително.
Чакай, тъпако, ще си викна, ако беше се родил инвалид, или беше се родил още по-тъп, тогава какви щеше да ги мислиш. Я си целуни децата, без повод, дай им (без да ти искат) пари, да ги изхарчат за техни си щуротии, подай на кучето лапа, и на себе си дай ново сърце за душата…
От сто години не съм изпял нито една песен, не само до докрая не съм я изпял, ами дори до предначалието й не съм стигал. Вместо да се бях забил в Троянския балкан или в Тетевенския му събрат, където цял живот само се каня да хвръкна, вместо да газя сняг до кръста, да вия като вълк в полето, аз пак се самозарих в лавината от многоканална скука.
Отвикнали сме поне веднъж-дваж в годината да не сме делнични, след като не щем да сме празнични.
Чудя се – кой ни отучи да плачем и да се смеем, как се разучихме да летим, да ни се сервира силно разредена уж българска ракия… Сякаш нацията ни е преуморена. Печална в примирението, че нищо кой знае какво няма да се промени до края на живота…
А не е точно така – Бог помага на победените! След големите страдания идват и много хубави дни с прости радости и прости измерения – цветно камъче, цъфнало цвете, домашна животинка, помощ от приятел.
Не разбирам собствените си предчувствия, но логиката ми е елементарна – в България останахме само победените. След толкова години клатене и люшкане стана безпощадно ясно – изпита чашата, смехът – изсмян. Бедните – още по-бедни, богатите – малко по-бедни. Ние, редовите българи и българки, не сме много бедни, колкото много победени. (Армията на победените крачи, беше писала една поетеса!) Но победените нямат армия. Те имат право на помощ, право на последно щастие, право за последен тото шанс.
Ще ми се нашата победена нация да си излекува бол¬ното самочувствие, недостатъчно якото си достойнство, окуцялата си духовност. Нужна ни е осветената вода на единението, хляба на личното дело, но като част от семейното, а семейното като част от общонационално… Боледуваме поотделно, зъзнем в глупавия си завистлизъм и не се сещаме да опрем гърбовете си един о друг.
Всъщност ние сме остаряващи деца, които все чакат нещо да им подскажат. Или за кой ли път – групово да ни накажат.
Хайде, този път сами да се накажем! Да се самонакажем с любов към простите неща, към природните неща, към хубавата книга, към остатъка от тоя безкраен живот…
Бог помага на победените, ако те вярват в него.
Eдин текст на Румен Леонидов 
