Защо в Бургас няма протести питат се все повече граждани. И въпросът им звучи по-скоро самокритично, отколкото обвиняващо в пасивнвост. Каквито й причини обаче да бъдат изтъкнати, основната е в натюрела на самия бургазлия.
Неслучайно определят Бургас като град на поети и художници. Колкото й клиширано да звучи това и по-скоро да е отзвук от стара слава, кодът от славното минало и на колорит като Петьо Пандира дреме у хиляди бургазлии, настроени всеопрощаващо. Те няма как да бъдат мотивирани за протести като в София с основно послание "Оставка" , "червени боклуци" и т.н. класики от зората на прехода. Не, че не се намират хора, които да ги изкрещят геройски, но те са дузина тарльовци и вечния Петър Бодуров, които не пропускат случай да излязат на площада на принципа "важното е да си в играта". За болшинството бургазлии обаче отрицанието не е еднозначно, а многопластово разглеждане на даден проблем. Защото Бургас никога не е бил нито син дори при първия кмет от СДС Продан Проданов, нито ярко червен при тримандантния Йоан Костадинов от БСП, нито тъмнолилав при сегашния кмет от ГЕРБ Димитър Николов. Независимо коя политическа сила е печелила изборите в Бургас, тя никога не се е втвърдявала до бетон, че да възприема съществуването си само на принципа черно и бяло. Неслучайно дори отрицанието на проекта за нефтопровода Бургас-Александруполис, касаещ хиляди морски хора, не можа да роди внушителен протест пред нито една администрация, а се сведе до средноголяма футболна агитка с тривиални плакати. Ако Бургас беше войнствено настроен, най-малкото от това щеше да се възползва гръмогласната партия НФСБ, която избягва бургаските улици и площади, а предпочита да бие тъпана срещу Орешарски на столичната "Витошка".
Бургазлии биха излезли на масов протест, само ако им вземат морето. И не защото ще ги лиши някой от бизнес или препитание, а защото ще им вземе душата. А тя е широкоскроена и не се вмества в нито една рима на партиен плакат. 
Защо в Бургас няма протести питат се все повече граждани. И въпросът им звучи по-скоро самокритично, отколкото обвиняващо в пасивнвост. Каквито й причини обаче да бъдат изтъкнати, основната е в натюрела на самия бургазлия.
Неслучайно определят Бургас като град на поети и художници. Колкото й клиширано да звучи това и по-скоро да е отзвук от стара слава, кодът от славното минало и на колорит като Петьо Пандира дреме у хиляди бургазлии, настроени всеопрощаващо. Те няма как да бъдат мотивирани за протести като в София с основно послание "Оставка" , "червени боклуци" и т.н. класики от зората на прехода. Не, че не се намират хора, които да ги изкрещят геройски, но те са дузина тарльовци и вечния Петър Бодуров, които не пропускат случай да излязат на площада на принципа "важното е да си в играта". За болшинството бургазлии обаче отрицанието не е еднозначно, а многопластово разглеждане на даден проблем. Защото Бургас никога не е бил нито син дори при първия кмет от СДС Продан Проданов, нито ярко червен при тримандантния Йоан Костадинов от БСП, нито тъмнолилав при сегашния кмет от ГЕРБ Димитър Николов. Независимо коя политическа сила е печелила изборите в Бургас, тя никога не се е втвърдявала до бетон, че да възприема съществуването си само на принципа черно и бяло. Неслучайно дори отрицанието на проекта за нефтопровода Бургас-Александруполис, касаещ хиляди морски хора, не можа да роди внушителен протест пред нито една администрация, а се сведе до средноголяма футболна агитка с тривиални плакати. Ако Бургас беше войнствено настроен, най-малкото от това щеше да се възползва гръмогласната партия НФСБ, която избягва бургаските улици и площади, а предпочита да бие тъпана срещу Орешарски на столичната "Витошка".
Бургазлии биха излезли на масов протест, само ако им вземат морето. И не защото ще ги лиши някой от бизнес или препитание, а защото ще им вземе душата. А тя е широкоскроена и не се вмества в нито една рима на партиен плакат. 
