Родени:
Атанас Гюдженов (1847 – 1936) - български художник
Григор Кюркчиев (1865 – 1925) - български военен деец
Михаил Кантарджиев (1910 – 2002) - български шахматист
Виолета Масларова (1925 – 2006) - българска художничка
[caption id="attachment_57759" align="alignleft" width="300"]
снимка: chudesa[/caption]
Йордан Радичков (1929 – 2004) - български писател
Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм.
Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с.Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж”, редактор във вестник „Вечерни новини”(1954-1960), в Българска кинематография (1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт”(1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората”. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце”(1961), „Обърнато небе”(1962), „Планинско цвете”(1964), „Шарена черга”(1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение”, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей”(1967), „Козята брада”(1967), „Плява и зърно”(1972), „Как така”(1974) и др. През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове”. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието” (новели) и „Ние, врабчетата” (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха” (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар” (1969).
През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой”(1975) и „Прашка”(1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха” са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.
През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд”, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег”. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки”(1990), „Малки жабешки истории”(1994), „Мюре”(1997), „Умиване лицето на Богородица”(1997), ”Автострада”(1999) и „Пупаво време”(2000) - книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа” е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време”. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи”.
Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.
Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур”(1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”(1988). През 1996 г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.
В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов”(1980), награда „Аскеер”(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков”(1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски”(2001). През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”.
Умира в София на 21 януари 2004 г.
Иван Иванов (1935) - български военен
Симеон Щерев (1943) - български музикант
Светослав Пейчев (1952) - български писател
Екатерина Михайлова (1956) - български политик
Жана Караиванова (1961) - българска актриса
Илияна Йотова (1964) - български политик
Борислав Ясенов (1967) - български флейтист
Георги Милчев-Годжи (1969) - български музикант
Петър Стойчев (1976) - български плувец
Валери Димитров (1981) - български каратист
Димо Атанасов (1985) - български футболист
Починали:
Христо Чернопеев (1868 – 1915) - български военен и революционер от ВМОРО
Георги Ефремов (1883 – 1964) - български хирург
Христо Лилков (1896 – 1971) - български военен деец и политик
[caption id="attachment_57760" align="alignleft" width="191"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Найден Геров (1916 – 1989) - български композитор
Найден Геров Хаджиберович е български писател, езиковед, фолклорист, общественик и създател на едно от първите класни училища в България. Автор е на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски“ (1895–1904).
Найден Геров е роден на 23 февруари 1823 година в Копривщица. Син е на килийния учител Геро Добревич Мушек (1775-1864), прототип на Каравеловия Хаджи Генчо от повестта „Българи от старо време“. Учи в килийното училище на баща си, в гръцко училище в Пловдив през 1834–1836 година, отново в Копривщица от 1836 година — при Неофит Рилски. По настояване на Неофит Рилски през 1839 година заминава за Одеса, където завършва Ришельовския лицей през 1845 година. По това време издава книгите „Няколко думи за превода на математическата география“ (1842) и „Начала на християнското учение“ (1843), както и поемата „Стоян и Рада“ (1845).
Приел руско поданство, Найден Геров се завръща в Копривщица и през 1846–1850 година e преподавател в откритото от него двукласно училище. По негова инициатива то е наречено „Св. Св. Кирил и Методий“. По инициатива на Найден Геров за първи път на 11 май 1851 година в Епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в Пловдив се организира празник на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен и Лом.
Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство. Публикува статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси. По време на Кримската война от 1853–1856 година подпомага национално-освободителното движение и полага грижи за учебното дело. През 1854 година публикува на руски език в Одеса сборника „Писма от България“. През 1857 година е назначен за вицеконсул на Русия в Пловдив, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност до Априлското въстание. По време на въстанието през 1876 година развива дейност в защита на българския народ.
Найден Геров умира в Пловдив на 9 октомври 1900 година, на седемдесет и седем годишна възраст.
Неговият племенник Теодор Панчев е и издател на неговия архив и сътрудник при отпечатването на речника.
Петър Славински (1909 – 1993) - български писател
Събития:
[caption id="attachment_57761" align="alignleft" width="202"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
1872 г. — След Арабаконашкия обир турската полиция арестува Димитър Общи.
Арабаконашкият обир е ограбването на турската пощенска кола, пренасяща данъчните постъпления от Орханийско и Тетевенско - "царската хазна", извършено на 22 септември 1872 г. в местността Пантата в Арабаконашкия проход.
Обирът е организиран от комитетите на Вътрешната революционна организация в Орхание (днес Ботевград), Тетевен, Правец и Етрополе. Инициативата за обира принадлежи на тетевенския чорбаджия и член на комитета хаджи Станьо Врабевски. В ръцете на съзаклятниците попадат 125 000 гроша, с които се предвижда да бъде закупено оръжие за организацията. Четата, извършила обира, е съставена от 11 тетевенци и 3-ма правчани под предводителството на помощника на Васил Левски Димитър Общи. По случайност са разкрити извършителите на обира и последователно голяма част от тях са арестувани.
Арабаконашкият обир има тежки последствия за революционната организация. Властта предприема масови арести и задържа голям брой членове на организацията в Гложене, Орхание, Ловеч, Тетевен и селата в региона. Заловен е и организаторът на обира – Димитър Общи. По време на разпитите, в несполучлив опит да придаде политически характер на акцията и да предизвика намесата на Великите сили, Общи прави признания, в които разкрива революционните дейци и властите унищожават значителна част от изградената мрежа от революционни комитети в страната.
Димитър Николов — Общи (наричан още Димитър Дяковчанина, Димитър Македонски, Димитър Николич, Димитър Косовеца и др.) е български революционер и интернационалист от Косово. Самият той се определя по следния начин: "Мене ме викат Димитър Общий Македонски, българин от Дяково, Македония.”
Родом от град Дяково, днес в Косово. През 1862 г. се записва доброволец в Първата българска легия в Белград. През 1865 г. той се явява в четата на Стоян войвода, шурей на Панайот Хитов. Сетне отива доброволец при италианския революционер Джузепе Гарибалди и остава в неговата армия през 1866 г., за което е награден с грамота. Когато Гарибалди разпуска доброволците си, Общи отива на остров Крит и през 1866-1867 г. взима участие във въстанието и там получава гръцки паспорт. След Критското въстание той моли Панайот Хитов да му помогне със средства, за да организира своя чета, но Хитов му отказва. Общи, който не обича да се подчинява, все пак хваща Балкана, но скоро го залавят. От въжето го отървава гръцкият му паспорт. След това влиза в четата на Тодор войвода, но се скарва с него и се отделя с още двама четници. Скоро единият избягва, а при сражение с турците другият е тежко ранен. По негово желание Общи го убива. През 1870 г. той тръгва с друга малка чета, но и тя скоро се разпада.
След като Васил Левски създава ВРО, Каравелов основава БРЦК в Букурещ, откъдето изпращат Димитър Общи за помощник на Левски. През 1871 г. той се прехвърля на юг от р. Дунав и се включва в изграждането на ВРО. Подтикван от амбицията си обаче Общи не спазва строго организационната дисциплина, както се изисква в устава. Той жадува за самостоятелност и се предлага за революционен апостол в Македония, но Левски му няма доверие и отказва. Все пак по настояването на Ловешкия комитет му се дава свобода на действие в района на Орхание. Но и в този ограничен периметър славолюбивият Димитър Общи крои големи планове. Организира успешния обир на орханийската хазна в прохода Арабаконак на 22 септември 1872 година. Нападението е замислено, за да се финансира националноосвободителното движение. Макар обирът да е успешен, той се превръща в провал, защото хората, които го извършват са лоши конспиратори. Общи е заловен след предателство в село Чериково, където се укривал и след това е съден по делото за същия обир. Подведен от огромното си самомнение, той иска да го отведат в Цариград за да говори със султана, но накрая склонява да даде показания пред специалната правителствена комисия в София. Без да стават ясни истинските му мотиви, навярно воден от надеждата, че ще успее да придаде политически характер на процеса и намеса на европейските сили в българския национален въпрос, Общи разкрива Левски като лидер на революционните комитети по българските земи, издава целия комитет в с. Голям Извор, както и този в Ловеч, вкл. с комитетските дейци Марин Поплуканов и поп Кръстьо, които впоследствие биват обвинявани за залавянето на Левски. Освен това Общи изброява двайсет и две селища с действащи комитети или единични съмишленици и позволява на османските разследващи органи да разучат в подробности методите на работа и съобщителните мрежи на БРЦК на територията и извън империята.
Осъден на смърт, Общи е обесен в София на 10 януари 1873 г.
1877 г. — Руско-турска война (1877-1878): след Битката при Горни Дъбник, Плевен е напълно обсаден от руската армия.
1885 г. — В Цариград е свикана конференция на Великите сили по източнорумелийския въпрос.
1912 г. — Балканска война: Лозенградската операция завършва с победа за България.
1944 г. — Съгласно наредба-закон на членовете на Съюза на българските писатели се признава висше образование.
1989 г. — Външният министър Петър Младенов подава оставка пред Политбюро на ЦК на БКП, в която обвинява Тодор Живков за външната изолация на България.
По материали от bg.wikipedia.
снимка: chudesa[/caption]
Йордан Радичков (1929 – 2004) - български писател
Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм.
Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с.Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж”, редактор във вестник „Вечерни новини”(1954-1960), в Българска кинематография (1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт”(1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората”. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце”(1961), „Обърнато небе”(1962), „Планинско цвете”(1964), „Шарена черга”(1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение”, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей”(1967), „Козята брада”(1967), „Плява и зърно”(1972), „Как така”(1974) и др. През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове”. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието” (новели) и „Ние, врабчетата” (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха” (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар” (1969).
През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой”(1975) и „Прашка”(1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха” са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.
През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд”, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег”. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки”(1990), „Малки жабешки истории”(1994), „Мюре”(1997), „Умиване лицето на Богородица”(1997), ”Автострада”(1999) и „Пупаво време”(2000) - книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа” е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време”. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи”.
Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.
Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур”(1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”(1988). През 1996 г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.
В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов”(1980), награда „Аскеер”(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков”(1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски”(2001). През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”.
Умира в София на 21 януари 2004 г.
Иван Иванов (1935) - български военен
Симеон Щерев (1943) - български музикант
Светослав Пейчев (1952) - български писател
Екатерина Михайлова (1956) - български политик
Жана Караиванова (1961) - българска актриса
Илияна Йотова (1964) - български политик
Борислав Ясенов (1967) - български флейтист
Георги Милчев-Годжи (1969) - български музикант
Петър Стойчев (1976) - български плувец
Валери Димитров (1981) - български каратист
Димо Атанасов (1985) - български футболист
Починали:
Христо Чернопеев (1868 – 1915) - български военен и революционер от ВМОРО
Георги Ефремов (1883 – 1964) - български хирург
Христо Лилков (1896 – 1971) - български военен деец и политик
[caption id="attachment_57760" align="alignleft" width="191"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Найден Геров (1916 – 1989) - български композитор
Найден Геров Хаджиберович е български писател, езиковед, фолклорист, общественик и създател на едно от първите класни училища в България. Автор е на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски“ (1895–1904).
Найден Геров е роден на 23 февруари 1823 година в Копривщица. Син е на килийния учител Геро Добревич Мушек (1775-1864), прототип на Каравеловия Хаджи Генчо от повестта „Българи от старо време“. Учи в килийното училище на баща си, в гръцко училище в Пловдив през 1834–1836 година, отново в Копривщица от 1836 година — при Неофит Рилски. По настояване на Неофит Рилски през 1839 година заминава за Одеса, където завършва Ришельовския лицей през 1845 година. По това време издава книгите „Няколко думи за превода на математическата география“ (1842) и „Начала на християнското учение“ (1843), както и поемата „Стоян и Рада“ (1845).
Приел руско поданство, Найден Геров се завръща в Копривщица и през 1846–1850 година e преподавател в откритото от него двукласно училище. По негова инициатива то е наречено „Св. Св. Кирил и Методий“. По инициатива на Найден Геров за първи път на 11 май 1851 година в Епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в Пловдив се организира празник на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен и Лом.
Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство. Публикува статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси. По време на Кримската война от 1853–1856 година подпомага национално-освободителното движение и полага грижи за учебното дело. През 1854 година публикува на руски език в Одеса сборника „Писма от България“. През 1857 година е назначен за вицеконсул на Русия в Пловдив, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност до Априлското въстание. По време на въстанието през 1876 година развива дейност в защита на българския народ.
Найден Геров умира в Пловдив на 9 октомври 1900 година, на седемдесет и седем годишна възраст.
Неговият племенник Теодор Панчев е и издател на неговия архив и сътрудник при отпечатването на речника.
Петър Славински (1909 – 1993) - български писател
Събития:
[caption id="attachment_57761" align="alignleft" width="202"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
1872 г. — След Арабаконашкия обир турската полиция арестува Димитър Общи.
Арабаконашкият обир е ограбването на турската пощенска кола, пренасяща данъчните постъпления от Орханийско и Тетевенско - "царската хазна", извършено на 22 септември 1872 г. в местността Пантата в Арабаконашкия проход.
Обирът е организиран от комитетите на Вътрешната революционна организация в Орхание (днес Ботевград), Тетевен, Правец и Етрополе. Инициативата за обира принадлежи на тетевенския чорбаджия и член на комитета хаджи Станьо Врабевски. В ръцете на съзаклятниците попадат 125 000 гроша, с които се предвижда да бъде закупено оръжие за организацията. Четата, извършила обира, е съставена от 11 тетевенци и 3-ма правчани под предводителството на помощника на Васил Левски Димитър Общи. По случайност са разкрити извършителите на обира и последователно голяма част от тях са арестувани.
Арабаконашкият обир има тежки последствия за революционната организация. Властта предприема масови арести и задържа голям брой членове на организацията в Гложене, Орхание, Ловеч, Тетевен и селата в региона. Заловен е и организаторът на обира – Димитър Общи. По време на разпитите, в несполучлив опит да придаде политически характер на акцията и да предизвика намесата на Великите сили, Общи прави признания, в които разкрива революционните дейци и властите унищожават значителна част от изградената мрежа от революционни комитети в страната.
Димитър Николов — Общи (наричан още Димитър Дяковчанина, Димитър Македонски, Димитър Николич, Димитър Косовеца и др.) е български революционер и интернационалист от Косово. Самият той се определя по следния начин: "Мене ме викат Димитър Общий Македонски, българин от Дяково, Македония.”
Родом от град Дяково, днес в Косово. През 1862 г. се записва доброволец в Първата българска легия в Белград. През 1865 г. той се явява в четата на Стоян войвода, шурей на Панайот Хитов. Сетне отива доброволец при италианския революционер Джузепе Гарибалди и остава в неговата армия през 1866 г., за което е награден с грамота. Когато Гарибалди разпуска доброволците си, Общи отива на остров Крит и през 1866-1867 г. взима участие във въстанието и там получава гръцки паспорт. След Критското въстание той моли Панайот Хитов да му помогне със средства, за да организира своя чета, но Хитов му отказва. Общи, който не обича да се подчинява, все пак хваща Балкана, но скоро го залавят. От въжето го отървава гръцкият му паспорт. След това влиза в четата на Тодор войвода, но се скарва с него и се отделя с още двама четници. Скоро единият избягва, а при сражение с турците другият е тежко ранен. По негово желание Общи го убива. През 1870 г. той тръгва с друга малка чета, но и тя скоро се разпада.
След като Васил Левски създава ВРО, Каравелов основава БРЦК в Букурещ, откъдето изпращат Димитър Общи за помощник на Левски. През 1871 г. той се прехвърля на юг от р. Дунав и се включва в изграждането на ВРО. Подтикван от амбицията си обаче Общи не спазва строго организационната дисциплина, както се изисква в устава. Той жадува за самостоятелност и се предлага за революционен апостол в Македония, но Левски му няма доверие и отказва. Все пак по настояването на Ловешкия комитет му се дава свобода на действие в района на Орхание. Но и в този ограничен периметър славолюбивият Димитър Общи крои големи планове. Организира успешния обир на орханийската хазна в прохода Арабаконак на 22 септември 1872 година. Нападението е замислено, за да се финансира националноосвободителното движение. Макар обирът да е успешен, той се превръща в провал, защото хората, които го извършват са лоши конспиратори. Общи е заловен след предателство в село Чериково, където се укривал и след това е съден по делото за същия обир. Подведен от огромното си самомнение, той иска да го отведат в Цариград за да говори със султана, но накрая склонява да даде показания пред специалната правителствена комисия в София. Без да стават ясни истинските му мотиви, навярно воден от надеждата, че ще успее да придаде политически характер на процеса и намеса на европейските сили в българския национален въпрос, Общи разкрива Левски като лидер на революционните комитети по българските земи, издава целия комитет в с. Голям Извор, както и този в Ловеч, вкл. с комитетските дейци Марин Поплуканов и поп Кръстьо, които впоследствие биват обвинявани за залавянето на Левски. Освен това Общи изброява двайсет и две селища с действащи комитети или единични съмишленици и позволява на османските разследващи органи да разучат в подробности методите на работа и съобщителните мрежи на БРЦК на територията и извън империята.
Осъден на смърт, Общи е обесен в София на 10 януари 1873 г.
1877 г. — Руско-турска война (1877-1878): след Битката при Горни Дъбник, Плевен е напълно обсаден от руската армия.
1885 г. — В Цариград е свикана конференция на Великите сили по източнорумелийския въпрос.
1912 г. — Балканска война: Лозенградската операция завършва с победа за България.
1944 г. — Съгласно наредба-закон на членовете на Съюза на българските писатели се признава висше образование.
1989 г. — Външният министър Петър Младенов подава оставка пред Политбюро на ЦК на БКП, в която обвинява Тодор Живков за външната изолация на България.
По материали от bg.wikipedia. 
