На днешния ден… 164 години от освещаването на български параклис в Цариград (сега – църквата „Св. Стефан” в Истанбул). И още от 09.10

На днешния ден… 164 години от освещаването на български параклис в Цариград (сега – църквата „Св. Стефан” в Истанбул). И още от 09.10 - E-Burgas.com
български-трибагреник1 Родени: Захарий Доспевски (1834 – 1889) – български иконописец и стенописец Петър Василев (1911 – 2009) – български актьор Азаря Поликаров (1921 – 2000) – български философ Георги Стоянов (1934 – 1995) – български актьор Мария Стефанова (1937) – българска актриса Златомир Златанов (1953) – български писател Калин Пехливански (1963) – български футболист Боян Илчев (1966 – 1993) – български дисководещ Пенко Господинов (1970) – български актьор Починали: Димитър Зограф (1796 – 1860) – български иконописец Георги Раковски (1821 – 1867) – български революционер Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е български революционер и възрожденец. Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, публицист, журналист, историк и етнограф. Рожденото име на Георги Стойков Раковски е Съби Стойков Попович. По-късно се преименува на Сава Стойков Попович, но е известен и като Георги Сава Раковски. Той е роден в подбалканския възрожденски град Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчeва. Чорбаджи Стойко Попович е авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Той е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилното име Раковски. Майката на Раковски, Руска, е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828-1829) Котел и Сливен. Това подтиква Съби да смени малкото си име на Георги, в чест на вуйчо си. В периода 1828-1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, където учител му е Райно Попович. Раковски напуска Карлово през 1836 година заради върлуваща по това време чумна епидемия там. В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в елитното гръцко училище в Куручушме. Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети. По време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост. Георги Раковски е първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и е негов ръководител през първите десет години. Като идеен вдъхновител на четническото движение, той не само поставя началото на организираното националнореволюционно движение, но го издига на нов, още по-висок организационен етап. Неговият богат опит и теоретична дейност са използвани от следващата генерация български революционери в лицето на Васил Левски и водачите на Априлското въстание от 1876 година. Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата писателска, журналистическа и публицистична дейност. Целият му живот е посветен на делото за освобождение на България от османско иго. Раковски и Левски са две части на една идея – национално-освободителната. Васил Левски е най-успешният и последователен ученик на Раковски, който доразвива идеите му. Раковски проумява, че е нужно народът да се организира в един бунт, в който четите да играят огромна роля – не на кърджалии, и хайдуци, а на на народни защитници. С тази цел той написва “Горски пътник”, както и “Привременният закон за горските чети”, който трябва да послужи като устав на новото българско правителство. Пак той сформира Двете легии. Именно в тези две легии трупа своя боен опит Васил Левски. Тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор – Левски – даден му именно от Раковски, за неговото мъжество и решителност. Пак по време на участието си в двете Легии ( Първата и Втората) Дяконът вижда че народът не е подготвен да въстане и трябва убеждение по места. За тази цел Апостолът се свързва най-напред с друг ученик на Раковски – Иван Касабов, но тъй като той поддържа теза за автономия на България пътищата им се разделят. Постепенно Левски взима идеята на Раковски за “привременното правителство” и я доразвива, но той отбелязва, че това “привременно правителство” трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и закълнат хората – а не да се чака помощ отвън. В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител, на делото на Георги Раковски. В последните си мигове 1867 година Раковски има оживена кореспонденция с Левски по този въпрос. той се радва, че ученикът му е достигнал до същите изводи до които е достигна и самият той “и дори го е задминал” и иска да го подпомогне, но вече е изтощен от непрестанното киснене по затворите и тичане в опити за бунт и църковни борби. Умората взема своя връх и той се разболява тежко ( скоро след това умира). Г. С. Раковски обаче може да е спокоен – делото на живота му е продължено от неговия достоен наследник. Найден Геров (1823 – 1900) – български писател Найден Геров Хаджиберович е български писател, езиковед, фолклорист, общественик и създател на едно от първите класни училища в България. Автор е на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски“ (1895–1904). Найден Геров е роден на 23 февруари 1823 година в Копривщица. Син е на килийния учител Геро Добревич Мушек (1775-1864), прототип на Каравеловия Хаджи Генчо от повестта „Българи от старо време“. Учи в килийното училище на баща си, в гръцко училище в Пловдив през 1834–1836 година, отново в Копривщица от 1836 година — при Неофит Рилски. По настояване на Неофит Рилски през 1839 година заминава за Одеса, където завършва Ришельовския лицей през 1845 година. По това време издава книгите „Няколко думи за превода на математическата география“ (1842) и „Начала на християнското учение“ (1843), както и поемата „Стоян и Рада“ (1845). Приел руско поданство, Найден Геров се завръща в Копривщица и през 1846–1850 година e преподавател в откритото от него двукласно училище. По негова инициатива то е наречено „Св. Св. Кирил и Методий“. По инициатива на Найден Геров за първи път на 11 май 1851 година в Епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в Пловдив се организира празник на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен и Лом. Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство. Публикува статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси. По време на Кримската война от 1853–1856 година подпомага национално-освободителното движение и полага грижи за учебното дело. През 1854 година публикува на руски език в Одеса сборника „Писма от България“. През 1857 година е назначен за вицеконсул на Русия в Пловдив, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност до Априлското въстание. По време на въстанието през 1876 година развива дейност в защита на българския народ. Найден Геров умира в Пловдив на 9 октомври 1900 година, на седемдесет и седем годишна възраст. Неговият племенник Теодор Панчев е и издател на неговия архив и сътрудник при отпечатването на речника. Иван Илиев (1885 – 1923) – български революционер Иван Урумов (1856 – 1937) – български ботаник Никола Грънчаров (1879 – 1939) – български учител Аврам Гачев (1871 – 1941) – български общественик Тодор Хаджиев (1881 – 1956) – български диригент Веселин Бешевлиев (1900 – 1992) – български историк Николай Соколов (1927 – 1994) – български поет Николай Кънчев (1936 – 2007) – български поет Събития: 1849 г. — В Цариград е осветен българският параклис, на чието място по-късно е построена така наречената Желязна църква. „Свети Стефан“ (на турски: Aya Stefan, Ая Стефан или Bulgar Kilisesi, Булгар Килисеси, Българската църква), известна като Желязната църква, е православна българска църква в Истанбул, Турция, направена от готови железни елементи. „Свети Стефан“ е единствената православна желязна църква. Представлява трикорабна базилика с кръстообразна форма и красиви орнаменти. Олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора се издига 40-метрова камбанария. Храмът е създаден в края на 19 век и струва на българската държава над 1 млн. франка, а по това време 1 български лев е бил равен на един франк. В тази епоха, по преброяването от 1885 година, българската колония в Цариград наброява 50 хил. души. През 1849 година влиятелният османски държавник, българинът княз Стефан Богориди подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки – една дървена и две каменни, в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия. На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, позволяващ на българите да имат собствен молитвен дом. Долният етаж на подарената от Богориди дървена къща е превърнат във временен параклис и е тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. По-късно параклисът прераства в самостоятелен храм, известен като Дървената църква, и посветен на първомъченик и архидякон Свети Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди. През 1850 година каменните къщи в двора са разрушени и с материала е изградена триетажна постройка с 25 стаи, известна като Метоха, която по-късно става седалище на Българската екзархия, създадена със султански ферман на 27 февруари 1870 година. Екзархията функционира в Истанбул и след Освобождението на България до Балканската война през 1912 година. На 25 юни 1890 г. със султански ферман се разрешава на Българската екзархия да построи нов храм на мястото на Дървената църква. Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I на 27 април 1892 г. Тъй като теренът е нестабилен архитектът Ховсеп Азнавур предлага конструкцията на църквата да бъде от сглобяеми железни плоскости, а не с бетонни основи. Търгът за изработване на елементите на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер, макар тя да не е строила дотогава железни църкви. Но Ваагнер вече има стабилен авторитет в областта на железните изработки – на виенското изложение през 1873 година компанията излага продуктите си в оргомен павилион от стъкло и желязо. Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена между 1893 и 1896 и са откарани до Цариград с кораб по Дунав и Черно море. Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ламарина, която е захваната за основите с болтове, гайки, нитове и заварки – общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г. В архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил. Интериорът също е изработен във Виена – коринтски колони, ангелчета и флорални мотиви са завинтени или занитени във вътрешността. Стилът на интериора има ар нуво влияние – първият пример за ар нуво в Истанбул. Виенските майстори изработили иконостаса по католически образец и секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур са принудени да отидат до Русия, за да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Иконостасът е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, иконите са изписани от руския художник Клавдий Лебедев, а шестте камбани са отлети също в Русия, в Ярославъл във фабриката на Пьотър Оловянишников. Две от шестте камбани звучат и до днес. Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година – празника Рождество Богородично. От старата дървена църква е съхранен само напрестолният камък от олтара, като паметник, който да напомня за историческата и? роля в продължение на половин век. „Свети Стефан“ е резултат от експериментирането с железни църкви във втората половина на 19 век. Преносимите железни църкви са британско изобретение и са използвани за отдалечените британски колонии като Австралия. Създателят на Айфеловата кула, френският инженер Густав Айфел също изработва железни църкви, които са изпращани във Филипините и Перу. Днес „Свети Стефан“ е една от малкото оцелели железни църкви в света. В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки и Паисий Пловдивски. 1878 г. — Русия поема управлението на Южна Бесарабия, където живеят около 103 000 българи. 1934 г. — Югославският крал Александър I е застрелян в Марсилия при атентат, извършен от члена на ВМРО Владо Черноземски, а френския външен министър Луи Барту почива следствие от раните си получени при атентата. 1975 г. — В Пловдив се провежда Първият фестивал на българския късометражен филм. 1997 г. — Българският президент Петър Стоянов подписва в Страсбург Рамкова конвенция за националните малцинства. 2001 г. — България е избрана за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН за периода от 2002 г. до 2003 г. 2002 г. — Европейската комисия признава България за страна с функционираща пазарна икономика. По материали от bg.wikipedia.
Коментари

Още от последните новини