„Вашият мир е капитулация!“ Този лозунг прозвуча на митинга пред президентството в София на 20 октомври. Той поставя прост въпрос: кой мир се нарича капитулация и каква цена са готови да платят неговите противници?
Не е коректно без запис да се твърди, че участници са казали дословно „войната е хубава“. Но не е нужно някой да произнесе тази фраза, за да се види противоречието. Когато мирът е обявен за капитулация, а отговорът е още оръжия, още пари и още натиск, обществото има право да попита докъде води тази политика.
Ако приемливият мир означава пълна победа на едната страна, това трябва да се каже ясно. Какви условия трябва да изпълни Русия? Какво става, ако те не бъдат изпълнени? Колко още средства ще отделя България и колко още украинци трябва да загинат, преди поддръжниците на тази линия да признаят, че целта им не е близо?
Тъкмо тук лозунгът се превръща в проблем. Той дели мира на „наш“ и „ваш“, но не предлага път към край на войната. Вместо отговор получаваме внушението, че всяко договаряне е предателство, а всяко несъгласие с безкрайната военна подкрепа е капитулация.
Политиците имат право да настояват за помощ за Украйна. Но когато искат тя да продължи без ясен край и без отговор за цената, не могат да очакват обществото да приеме лозунга им като готова стратегия. Парите идват от бюджета. Животите на фронта са украински. Последиците от ескалацията засягат цяла Европа.
Затова спорът не е дали някой е произнесъл най-удобната за опонентите фраза. Спорът е дали под лозунга „мирът е капитулация“ се предлага реален изход от войната, или само още една причина тя да продължи.
