В социалните мрежи се появи снимка на стар ученически бележник. На пръв поглед — нищо особено: редове с предмети, оценки и подпис. Но когато се вгледаш, виждаш не просто двойки и тройки, а една човешка история – на дете, което е било пречупено от система, вместо да бъде подкрепено.
Българският образователен модел десетилетия наред поставя акцент върху грешките, а не върху възможностите. Детето, което не се справя по математика или граматика, моментално се превръща в „слабо“ дете. Никой не го пита дали може да рисува, да мисли нестандартно, да пише, да измисля, да създава. Важно е само числото в графата. А то се превръща в етикет, който тежи с години.
Много от тези „слаби ученици“ по-късно стават изобретатели, предприемачи, артисти, музиканти, инженери, лекари. Но белегът от онова унижение — когато класът се смее на двойката, а родителите се срамуват — остава за цял живот. Това не е мотивация. Това е психологическо клеймо.
Учителите често не осъзнават колко дълбоко може да нарани една небрежна дума. А родителите, вместо да видят потенциала в различното, гледат само числото в бележника и го приемат като диагноза. „Слаб по математика“ автоматично значи „няма да стане човек“. И така се раждат комплекси, които после трябва да се лекуват с години.
Истината е проста: оценките не са мерило за интелект, а за съвпадение с очакванията на системата.
И ако системата не може да види таланта зад грешката — проблемът не е в детето.
Днешните деца имат нужда от ментори, не от съдии. От разбиране, не от сравнение. От шанс да покажат кое ги вълнува, а не от лист с оценки, който им казва колко струват.
Някъде в онзи стар бележник стои едно „слаб 2“, което някога е разбило детско самочувствие. Днес обаче може би този човек е създал нещо, което променя света. И това е най-силният аргумент срещу образователна система, която още вярва, че числата са по-важни от хората.
