Уродливи гологлавци с татуирани тела, които палят БМВ-то до морето, стигат за няма и 2 часа в петък вечерта и се гордеят с това, сякаш е въпрос на чест, а после се втурват към най-оборотните заведение, „за да се разбием от пиячка, брат", та така до зори, а после и на плажа. Под ръка са с поне две натъпкани със силикон добичета, грешка - момичета, изляти по калъп, с нацупени джуки и кичозен тоалет, надхвърлящ средната работна заплата, който или им е подарен от спонсор, както вече се наричат застаряващите интимни партньори ала дядо Зографски, лека му пръст, или е изгладуван с цял месец ядене на „Активия" и солети.
Тази „приятна" компания досега беше типична гледка за превърналия се в олицетворение на алкохола, дрогата, ексцесиите и повръщането курорт Слънчев бряг. Раят за незадоволените англичани, руснаци, германци и разбира се, за българския комплексар, или както ги наричат снобите - „кучетата от крайните квартали". В последните десет години морският парцел така се застрои, бетонът по него плъзна като нефтен разлив, най-гнусната чалга закънтя мазно-мазно във въздуха, а напливът от безподобни пияници и парти наркомани отвратиха по-нормалните и културни курортисти, които искат някакси да съчетаят лятната си почивка с приятно плажуване, приветливи заведения и разпускане по баровете в рамките на някаква норма - все пак, ако е удобно.
По тази причина последните 7-8 лета контингентът от млади, работещи и нетърпящи поп фолк ритмите, които пък са пряко свързани със силиконовата мания, тежките наркотици и брутално препълнените ресторанти и дискотеки, се насочиха към малкото южно селце Лозенец. Лека полека курортът започна да поема все повече мераклии, най-вече през уикендите, но и за дълги отпуски, ала като че ли някакъв невидим филтър предпазваше на входа му да нахълтват онези типове с безкрайно тъпите физиономии.
Всъщност, преди 15 години в малкото селце къщите надали са наброявали повече от 150, няколко хотелчета, два-три ресторанта, ведомствена почивна станция и магазин. Като съименник на столичния квартал, курортът беше обитаван през лятото предимно от софиянци, чието хоби е сърфът, арт персони и тук таме някой бизнесмен с безкрайно домочадие, вдигнал вила на райското местенце, за да избяга от суетата и тъпканицата по останалите черноморски места.
Да, ама „модерният българин" надушва като хищна хиена точно тези спасили се от истерията, глъчката и парада места и се насочва към тях с бясна скорост и една-единствена цел - да ги разруши. Да ги оеснафи, да ги опошли, да ги препикае - буквално и преносно, като своя територия. Да ги превърне в жалко подобие на осакатената си представа за готино прекарване и купон.
Какво се случи през последните лета в Лозенец? Първи бяха приятелите на сърфистите, които искаха да се научат да порят вълните. По това време спокойното село имаше едно-единствено нощно заведение, „Бай дъ уей", което е култово в София, посещава се от прилични арт и работещи хора, та по тази причина отвори врати и на морето. В него курортистите си изкарваха приятно, за по питие след вечеря, срещаха някой и друг познат и по никакъв начин не се натоварваха. С тях за Лозенец леко се поразшумя, на следващата година пристигнаха още приятелски компании, които пък след няколко дълги уикенда разказаха на близки и не чак толкова колко хубаво са си изкарали, че барът на плажа е супер, в ресторанта в центъра салатата била от градински зеленчуци и рибата е прясна.
Вечерта пък стояли по до късно в заведението, понапили се, но по-скоро разпуснали, отколкото нещо друго. Срещнали и Белослава, която със семейството си има къща там, а тя попяла спонтанно в дървената постройка при лодките, която играе ролята на пиано бар. На плажа пък през деня имало вятър, сърфовете украсили вълните, приятелите с малки деца ги записали на сърф училище. Супер си изкарали. Само след мигване на окото селцето вече бе модерен курорт. Дойдоха звездите - актьори, тв водещи, музиканти. Както и техните познати, които доведоха колегите си, техните гаджета и на гаджетата бившите гаджета. Ресторантите изведнъж станаха 50, хотелите сякаш се самопостроиха, къщи по брега и земя се накупиха като палатки. Свой палат си построи дори Митко Пайнера, без майтап.
Селцето вече къде на шега, къде не, се сдоби с прякора Луксозенец, а само година по-късно официално и по медиите получи прозвището българското Сен Тропе. По летните страници на вестниците изобилстваше с папарашки снимки именно оттам, но това съвсем не напъди нито звездите, нито сенчестите бизнесмени. Макар и попрепълнен, Лозенец все още беше едно от приятните и да, модерни места, на които да избягаш от града в жегите. Някакси беше удобно, приятелите бяха там, а ако искаш нощни забавления, дискотеките до морето вече се бяха умножили. Е, цените набъбнаха 3 пъти и от миналото лято Лозенец май е най.скъпия роден курорт.
По хотелите няма абсолютно никакви места. Добре че са новоиздигнати големи комплекси с апартаменти под наем. Цената е висока, ама то къде другаде да се ходи. За да имаш сянка и шезлонг на плажа, звъниш седмица по-рано и успяваш да хванеш последното дървено легло. Пристигаш, но спираш в началото на селото, до табелката, защото автопаркът, който се простира пред теб, е завзел всеки участък от асфалта. Точно е време за вечеря, но уви, в централните ресторанти места няма. Нищо, ще си запазиш маса за утре, но се оказва, че няма пукнат свободен стол за 10 дена напред. За следващия уикенд ще знаеш да звъннеш предварително. Поне се сещаш да се обадиш отсега за заведението на плажа, в което на следващия ден да обядваш.
Решаваш да удариш един коктейл на гладно в „Бай дъ уей" и се насочваш натам, но още от далече съзираш някаква неподвижна черна гъста маса и за миг се сепваш, че прилича на погребение. По-отблизо вече се сблъскваш с прясно обръснатите глави на охранители, жичките, стърчащи от непочистените им добре уши и празния им поглед. Кой знае кого пазят, но не ти пука, жаден си, ала в бара не просто няма места, а няма въздух. Ако поемеш глътка кислород отвън, със сигурност няма да ти стигне, за да се добереш до тоалетната вътре.
Слава богу, срещаш някакъв познат, който ти предлага да се настаниш на останалите 10 сантиметра около масата му. Наблизо е и управителят на бара, който питаш ще ти резервира ли за следващата вечер места, а той вездесъщо и властово ти подмята: „Сега не мога, обади се утре в 5". Утре в 5 места вече няма. На следващия ден на плажа, след като си ударил едно узо и все пак си успял да се нахраниш с риба и таратор срещу 100 лева, поне, най-накрая ти е кеф, че ще отдъхнеш малко на плажа, под чадъра, с книга в ръка.
Тогава установяваш, че около теб книга в ръка няма никой друг. Има телефони, таблети, малко преса, тъпи женски списания, като най-задълбоченото от тях е „Космополитън". А, една жена с напращяло горнище чете нещо. Вглеждаш се и очите ти остават в заглавието „Императрицата в мен, или как да караме мъжете да правят каквото искаме". Освен това, тя не точно я чете, а я ползва за прикритие, зад което с пинсета си скубе космите по краката. Мъжът до нея прави резервации за вечерта, крещейки по телефона, а после приповдигнато говори на някой на „брат" да идва вече, че партито започвало.
Парти? 2 часа на обяд е, най-голямата жега. Това не пречи нито на поканения специално ди джей, нито на тази част от хората на брега, които не са успели да се поберат на пясъка, да се натъпчат като стафиди в плажния бар и да танцуват изкривено, стимулирани от личните си дилъри, които също спят в курорта, че да са по-близо до клиентелата.
Алкохолът, който се лее като след Сухия режим, е най-малкият дявол на брега. Шумът от заведението, истеричните персони и повреденият от опиянението смях дразнят повече. Неприятни са и физиономиите, които вече си даваш сметка, че не са познати. Като се вгледаш внимателно, приятелите ти ги няма. Сърфистите също. Тв звездите и актьорите са изчезнали.
Тази какафония от звуци и глупави муцуни се утроява през вечерта. Чудиш се защо изобщо си дошъл тук и как това място, от което храниш някакъв приятен спомен за добре прекарани почивни дни, за отминалата ти младост, те натоварва неимоверно.
Заглеждаш по-внимателно заобикалящия те свят и осъзнаваш - уродливи гологлавци с татуирани тела, под ръка с поне две добичета, грешка, момичета. За миг решаваш, че си попаднал в омразния Слънчев бряг, но после разбираш, че просто той е дошъл тук. Унищожил е още едно райско място. И е ясно, след гологлавците и добичетата, е въпрос на време да дойде и поп-фолкът, намърдан в бетона. Просто вървят ръка за ръка, доказано е.
На тръгване не ти е мъчно дори за морето. От него, горкото, са останали още някакви си километри на юг, пощадени от нашествието на модерните мутри. Заричаш се да не се стъпваш повече в Лозенец и да намериш ново място. Не че има много такива. И не, че няма да бъдат унищожени и те. За съжаление, е въпрос на хора. Казано по-брутално - лош човешки материал.
източник: Всеки ден
